Оставиха камилите и по-голямата част от стоката в един кервансарай край градската порта, Лубейд говореше топло на животните, към които се беше привързал, докато Акиса и Али чакаха нетърпеливо. Почти сигурен, че ще го арестуват в мига, в който хвърлят котва, Али се изненада, когато видя, че никой не ги чака. Не знаейки какво друго да стори, той нареди две от камилите да бъдат натоварени с най-ценното от стоката на аяанлийците: ковчежета със сурово злато, касетки с изящно изработени украшения и кашон с редки книги за царската библиотека, който неведнъж беше отварял по време на дългото пътуване.
След като осигуриха даровете, те потеглиха към палата. Преди да тръгнат, Али уви единия край на гутрата около лицето си; чертите му, смесица от аяанлийски и гезирски, не бяха чак толкова необичайни в космополитния Девабад, но добавеше ли се зулфикарът на кръста му, беше като да изкрещи името си от покривите.
Големият базар беше същински взрив от цветове и хаос — многолюдна тълпа разправящи се купувачи, ококорени туристи и най-различни магически животни. Пазарлъци на дузина различни езици кънтяха в ушите на Али, от смесващите се миризми на пот, шафитска и на джинове, пържени сладкиши, вълшебни парфюми и сандъци с подправки му се завиваше свят от носталгия. Успя да избегне едно бебе симург, което избълва кълбо зелен огън, при което, без да иска, настъпи по крака сахрейнска жена с наметало от змийска кожа, която го наруга с такива цветисти думи, че си беше направо изкуство.
Али се ухили, радостта му остана скрита под гутрата. Каквато и да бе причината да се завърне в Девабад, не можеше да отрече, че от гледката на стария му дом сърцето му заби по-бързо. Загадъчният шепот в езерото му се струваше далечен, тръпките в ума бяха изчезнали засега.
Ала когато навлязоха по-навътре в множеството, условията на базара пропъдиха носталгията му. Улиците на Девабад, които никога не се бяха славили с особена чистота (всъщност Али беше заплашил да отреже езика на неприкрито корумпирания санитарен инспектор, когато за кратко време беше изпълнявал длъжността на кайд), сега изглеждаха положително отблъскващо мръсни. Смет гниеше на купчини, а тесните канали, изкопани покрай пътя, за да отвеждат дъждовете и отпадните води, преливаха от боклуци. Още по-смущаващ бе фактът, че почти не видя членове на Царската стража да патрулират по улиците… а малцината, които зърна, бяха облечени с износени униформи, по-младите от тях бяха въоръжени с обикновени мечове, вместо с по-скъпите зулфикари. Али продължи напред, а тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Муса бе заявил, че Девабад е сполетян от лоши времена, но Али го беше взел за опит да го подмами да се върне у дома.
Тъкмо пресичаха оживено кръстовище дълбоко в сърцето на Девабадския квартал на шафитите, недалече от майдана, когато детски писък процепи въздуха.
Али се закова на място, дърпайки камилата, която водеше, за да я накара да спре. Звукът беше долетял от грубо скована платформа, която се издигаше между развалините на една каменна постройка. Върху платформата гезирец, облечен в жълта коприна с пъстри шарки, буташе друг мъж, шафит в мръсна препаска, към предната й част.
— Баба![9]
Писъкът отекна отново и от едно оградено с колове място зад платформата изскочи малко момиченце. То изтича до шафита и се хвърли в прегръдките му.
Али гледаше, мъчейки се да разбере какво, става. Тълпа джинове се бяха събрали пред платформата, до един облечени в скъпи на вид дрехи. Зад коловете на заграждението, имаше Още Шафити — мъже, жени и деца, — охранявани от няколко добре въоръжени джинове.
Шафитът на платформата отказваше да пусне дъщеря си. Трепереше и я милваше по гърба, шепнейки нещо в ухото й, докато тя ридаеше. Дръпна се назад, когато стражите направиха вял опит да отскубнат детето от него, и ги изгледа яростно.
Гезирецът скръсти ръце над фината коприна на гърдите си и като въздъхна, се приближи до ръба на платформата.
Върху лицето му се изписа прекалено широка усмивка.
— Какво ще кажат за тези двамата онези от вас, които все още не са имали късмета да открият някой слабокръвен свой роднина? И двамата са родени в Девабад и отлично владеят джинистански. А нашият приятел тук е надарен готвач. Намерихме го да държи дюкян за закуски на базара. Ще бъде ценна придобивка в кухнята на всеки отдавна изгубен роднина.
Какво? Али се взираше недоумяващо в това, което се разиграваше пред очите му.