Минаха под изящно резбованата врата от тиково дърво, която въвеждаше в павилиона на майка им, и Али затаи дъх. Направен така, че да подражава на вълшебствата на обичните й родни земи, на пръв поглед павилионът приличаше на развалините на някога великолепен коралов палат, като множеството човешки дворци, осейващи бреговете на Та Нтри. А после, с едно завихряне на дим и магия, павилионът си възвърна великолепния вид: пищен салон с арки от корал, осеян със скъпоценни камъни, край които в сандъчета растяха високи блатни треви, изумрудени палми и водни лилии от Нил. Павилионът беше сватбен подарък от Гасан, чиято цел бе да облекчи носталгията по дома на новата му аяанлийска булка… жест, който говореше за една по-нежна версия на баща му, отколкото Али бе познавал някога. Въздухът миришеше на смирна, смях и звуци на лютня долитаха иззад леко полюшващите се завеси от лилав и златен лен.
Познат смях. Али се стегна, докато минаваха през завесата. Ала каквото и да беше очаквал… то определено не беше картината, разкрила се пред очите му.
Царица Хатсет седеше на един нисък диван, приведена над дъска за игра от красиво изваян лапис лазули, и се кискаше заедно с шафитски мъж и жена. Малко момиченце седеше в скута на майка му и си играеше със златните накити в плитките й.
Али зяпна изумено. Бяха шафитското момиче и баща й от търга, онези, които се бе страхувал, че е обрекъл. А ето че сега бяха тук, с усмивки на лицата, облечени в дрехи, които прилягаха на аяанлийски благородници.
Хатсет вдигна глава. Радост, облекчение и немалко пакостливост лумнаха в златните й очи.
— Алу! Колко се радвам най-сетне да те видя. — Тя потупа момиченцето по бузата и го подаде на жената, майка му, ако се съдеше по приликата. — Тъкмо учех приятелите ти да играят сенет[11]. — Надигна се изящно на крака и прекоси павилиона. — Очевидно имах доста свободно време, докато те чаках.
Али все още се мъчеше да намери думи, когато майка му стигна до него.
— Аз…
Тя го взе в яростна прегръдка.
— О, баба — прошепна, притискайки го с всички сили. Бузите й бяха мокри. — Слава на бога, че ми позволи отново да те видя.
Али беше хванат неподготвен от вълната на емоция, която го заля, когато се озова в обятията на майка си за пръв път от години насам. Хатсет. Жената, която го беше родила, чиито роднини го бяха предали, а после бяха заговорничили да го изтръгнат от живота, който си съграждаше в Бир Набат. Би трябвало да е бесен… и все пак, когато тя се отдръпна лекичко, за да го докосне по бузата, Али почувства как част от гнева, който беше носил със себе си, се изпарява. Господи, колко пъти се беше взирал в лицето й като малък, стискал бе ръба на шайлата й, вървял беше по петите й из харема, плакал бе за нея на нтарийски през първите си самотни, плашещи нощи в Цитаделата…
— Мир на тебе, амма — успя да каже. Любопитните погледи на шафитското семейство го върнаха към настоящето и той се отдръпна, мъчейки се да потисне емоциите си. — Как…
— Научих за неволите им и реших да помогна. — Хатсет погледна към шафитското семейство с усмивка. — Предложих да се присъединят към прислугата ми тук, в палата, вместо да се приберат у дома. По-безопасно е.
Шафитската жена сложи ръка на сърцето си.
— Безкрайно сме ви задължени, царице.
Хатсет поклати глава, а после придърпа твърдо Али напред.
— Празни приказки, сестро. Престъпление беше, че изобщо са ви разделили, дори за кратко.
Жената се изчерви и наведе глава.
— Ще ви оставим насаме със сина ви.
— Благодаря. — Майка му го бутна да седне на дивана, ненужно силно, както му се стори, а после погледна към останалите присъстващи. — Дами, имате ли нещо против да видите дали в кухнята биха могли да приготвят истинска нтарийска храна за сина ми? — Тя му се усмихна мило. — Заприличал е на недохранен ястреб.
— Да, царице.
И те изчезнаха, оставяйки Али сам с майка му и сестра му.
Само за миг и двете жени се обърнаха рязко към него, извисявайки се над дивана, върху който го бяха бутнали. И двете не изглеждаха доволни.
Али начаса вдигна ръце в знак, че се предава.
— Щях да дойда да те видя, кълна се.
— Така ли? И кога? — Хатсет скръсти ръце, от усмивката й нямаше и помен. — След като се видеше с всички други в Девабад?
— Тук съм само от два дни — опита се да протестира той. — Пътят беше дълъг. Трябваше ми време, за да се възстановя…