Не, вероятно изглеждам така, сякаш се каня да отида в леглото на съпруга си, което е истинска ирония, защото никога вече няма да го направя. И този път беше избрала да си облече ленената рокля без ръкави и с изящна мънистена яка, която й напомняше за Египет. Перспективата да си общува с Кахтаните я караше да се чувства неспокойна и тя искаше да се вкопчи в нещо познато.
Пък и не я беше грижа особено какво мислят останалите.
— Ще отида така. Това е гезирско тържество, така че в женската част няма да има мъже, които да ме видят.
Нисрийн въздъхна, признавайки се за победена.
— Да разбирам, че все още трябва да измисля някакъв спешен случай, за да можеш да си тръгнеш по-рано?
— Ако обичаш. — Нахри не можеше да пренебрегне напълно пиршеството, но възнамеряваше да остане там възможно най-малко време. — Забеляза ли случайно дали Джамшид си тръгна?
— Да. Настоя да ми помогне да заредя рафтовете в аптеката, а после си отиде. Казах му, че се нуждае от още един ден, за да се възстанови, но…
— Но той иска да бъде до Мунтадир. — Нахри изчака прислужниците да си тръгнат, преди да довърши изречението си: — Мунтадир не го заслужава.
— Напълно съм съгласна. — Когато Нахри понечи да се изправи, Нисрийн я докосна по рамото. — Ще внимаваш с царицата тази вечер, нали?
— Винаги внимавам.
Което бе самата истина. Нахри избягваше Хатсет така, сякаш й дължеше пари. Доколкото беше видяла, царицата изобщо не отстъпваше на Гасан по хитрост и лукавство, но докато царят искаше Нахри за съюзница (поне фиктивно), Хатсет не искаше да има нищо общо с нея и се отнасяше с предпазливото презрение, което някой би проявил към невъзпитано куче.
Не че Нахри имаше нещо против, особено тази вечер. Щеше да си открадне няколко минути, за да хапне (и вероятно наистина да открадне един от златните ножове, които се използваха по време на подобни церемонии, просто за да се почувства по-добре), след което да изчезне, без да е принудена да говори с някой от кахтанските принцове.
Увивайки около главата си снежнобял чадор, обшит със сапфири, тя последва една прислужница през отворения коридор, който отвеждаше в официалните градини пред тройната зала на Гасан. Топки, пълни с магически пламъци в цветовете на дъгата красяха овощните дървета, фини килими, върху които бяха избродирани ловджийски сцени, застилаха окосената трева. Миниатюрни нефритени колибрита блещукаха, докато прелитаха между изящни медни хранилки, а песента им се смесваше с трелите на лютни. Въздухът беше натежал от уханието на жасмин, мускус и печено месо. Последното накара коремът й да изкъркори нещастно — откакто се беше отдала на ролята си на Бану Нахида, Нахри не беше докосвала месо.
Насреща им имаше огромна шатра от сребърна коприна, която блещукаше на лунната светлина. Прислужницата отметна една от перлените завеси и Нахри пристъпи в парфюмираната й вътрешност.
Разкошът й бе подигравка с шатрите, които гезирските номади някога бяха наричали свой дом. Поразителни ръчно тъкани черги с всички цветове на дъгата застилаха земята, а илюзионист бе измагьосал съзвездие от миниатюрни фойерверки, което се вихреше и блещукаше над главите им. Огън гореше в големи, отворени златни лампи… джиновете хранеха силна неприязън към малките затворени лампи, използвани от ифритите като вместилища за роби.
Шатрата беше топла и претъпкана; Нахри свали чадора си и го подаде на една прислужница наблизо, примигвайки, докато очите й свикнат с многолюдния, осветен от пламъци интериор. Отвъд суматохата на прислужници и гости, мотаещи се безцелно край входа, зърна царица Хатсет и принцеса Зейнаб върху един мраморен подиум, покрит с абаносови и златни възглавници. Проклинайки етикета, който заповядваше първо да поздрави тях, Нахри се отправи натам. Беше решила да не обръща внимание на повдигнатите вежди, които роклята й щеше да привлече, така че отказваше да поглежда към другите жени… поради което твърде късно осъзна, че мнозина бяха увили шайлите и воалите си около главите си.
Причината за това седеше между майка си и сестра си.
На Нахри й беше нужен един миг, за да разпознае в изящно облечения млад мъж в одеждите на аяанлийски благородник неверния си някогашен приятел, когото само преди няколко дни бе обмисляла дали да не убие. Нямаше и следа от мърлявата пътническа роба и окъсаната гутра. Над една разкошна черна дишдаша, обточена с бледи мъниста от лунен камък, Али носеше тревисто зелена роба, украсена със сребърен икат[12], дреха, чийто жизнерадостен цвят бе крайно нетипичен за необщителния принц. Красив сребърен тюрбан увенчаваше главата му, увит в гезирския стил, който разкриваше медната реликва в ухото му.