Така че, когато Хатсет посочи отново възглавницата до Зейнаб, Нахри седна.
— Да разбирам, че отместваш стените на палатки също толкова често, колкото празната ти носилка се разхожда из гезирския базар? — прошепна тя на зълва си. Зейнаб направи физиономия, а Нахри продължи, махвайки към платата с плодове и сладкиши, натрупани пред тях. — Напомня ми за деня, когато се запознахме. Искам да кажа, преди нарочно да ме напиеш така, че да изгубя съзнание.
Зейнаб сви рамене.
— Просто се опитвах да бъда добра домакиня — отвърна безгрижно. — Откъде бих могла да знам колко са силни подобни забранени напитки?
Нахри поклати глава, хвърляйки крадешком поглед към полюшващата се материя, която ги разделяше от шатрата на мъжете. Украсените със скъпоценни камъни колчета, които придържаха коприната, действително бяха бутнати настрани и пред очите им се разкриваше прекрасен изглед. Кахтанските мъже седяха заедно с най-приближените си придворни върху красива платформа от бял нефрит, кацнала върху тучната трева. Платформата беше поразително красива, ръбовете й бяха изваяни във формите на скачащи орикси, лукавооки сфинксове и реещи се симурги. Скъпоценни камъни украсяваха дълъг рог, извита опашка, изящните пера върху крило. Мъжете се излягаха върху копринени възглавници, около които бяха пръснати винени чаши и наргилета от фино стъкло.
В центъра на всичко това, разбира се, беше Гасан ал Кахтани. Нахри усети, че я полазват тръпки, докато гледаше към царя. Винаги ставаше така — между тях двамата имаше твърде много история. Мъжът, който държеше живота й в ръцете си, който я контролираше така абсолютно, че спокойно можеше да я е заключил зад решетките, оковите й представляваха животът на всички деви и нейни приятели, които той щеше да съсипе, ако тя дори само си помислеше за неподчинение.
Изглеждаше спокоен и непроницаем както винаги, облечен в царски одежди и поразителния си тюрбан… тюрбан, който Нахри не можеше да погледне, без да си спомни студения начин, по който той й бе разкрил истината за Дара и Ки-зи в онзи подгизнал от дъжда павилион преди пет години. Още в началото на брака им Нахри тихичко беше помолила Мунтадир да сваля своя, преди да останат насаме… молба, която той бе изпълнил без коментар и която оттогава неизменно спазваше.
Погледът й се премести към съпруга й. Не беше разговаряла с него от скарването им в лечебницата и да го види там, облечен в същите официални одежди и тюрбан като баща си, още повече задълбочи неспокойството й. Джамшид беше до него, разбира се, коленете им се докосваха, но имаше и други, повечето от които Нахри познаваше. Заможни, влиятелни мъже до един… но освен това — приятели на Мунтадир, истински приятели. Един от тях като че ли тъкмо му разказваше някаква история, друг му подаде наргиле.
Изглеждаше така, сякаш се опитват да повдигнат духа му… или пък да отвлекат вниманието му от другия край на платформата, където беше седнал Али. Макар да му липсваха ослепителните накити на брат му, ярките цветове на облеклото му сякаш го възвисяваха. От лявата му страна седяха неколцина офицери от Царската стража, както и мъж с гъста брада и заразителна усмивка и жена със сурови очи, облечена в мъжки дрехи. От дясната му страна кайдът като че ли тъкмо разказваше някаква история, на която Гасан се разсмя от сърце. Али остана мълчалив, местейки поглед между другарите си и голямата стъклена кана с вода пред себе си.
И макар да беше красива нощ във вълшебна градина, пълна с гости, които изглеждаха като излезли от страниците на книга с легенди, Нахри имаше чувството, че е надвиснало нещо лошо. Онова, за което Мунтадир си беше шушукал с Джамшид, каквото и да кроеше Хатсет… Нахри го виждаше да се разиграва на сцената пред себе си. Изисканият елит на Девабад — образованите благородници и заможните търговци — се бяха скупчили около Мунтадир. По-грубите мъже, онези, които въртяха мечове, както и тези, които можеха да застанат пред петъчните тълпи от благоверни и да изпълнят сърцата им с благочестивост… те бяха с Али.
И ако двамата братя останеха отчуждени, ако тези групи се обърнеха една срещу друга… Нахри не виждаше как това би могло да свърши добре за племето й… за когото и да било от тях.
Стомахът й изкъркори. Надвиснала гражданска война или не, Нахри не можеше да направи кой знае какво, за да спаси племето си на празен стомах. Без да я е грижа особено за етикета, тя придърпа към себе си керамична чиния с кюнефе[14] и едно тръстиково плато с плодове, твърдо решена да се натъпче със сладкиш със сирене и пъпеш.