Младата жена се наведе под мушамата, опъната, за да осигури донякъде защита от безкрайния дъжд. Тя се поклони на заместник-игумена и се отпусна на колене върху килима от якова вълна. Монахът махна с ръка на другите двама, които седяха близо до него, да си вървят. Те забързано се надигнаха и хукнаха през полянката, за да се присъединят към пиещите чай. Ламата се наведе към нея, а гласът му беше настойчив, почти отчаян.
— Е, каза ли нещо?
Лицето на момичето беше притеснено.
— Той е трескав, лекарят е много загрижен.
— Да, но каза ли нещо?
Момичето се поколеба. Страхуваше се да не обърка нещо.
— Да, но не съм сигурна. Не можах да разбера точно. Не е на себе си. Вижда неща, които ги няма…
— Добре, кажи ми всичко. Какви думи произнесе? Каза ли си името?
— Не, лама. Понякога казва нещо на тибетски. Думи като онези, които монасите използват в обществените молитви. После заговаря на други езици, такива, каквито не съм и чувала, а понякога говори на английски. Не е на себе си. Мисля, че вика някакви хора. Толкова го боли. Но когато спряхме при водопада, той се усмихна и ме погледна, сякаш наистина ме виждаше. Беше щастлив. Държеше ръката ми и повтаряше едно и също нещо отново и отново: „Шангри Ла. Шангри Ла. Шангри Ла…“.
Монахът почувства как сърцето му прескача и после започва отново да бие с тежко блъскане и остра болка, сякаш някой току-що беше забил игла в него. Опитвайки се да се съвземе, той кимна, а след това с измъчено изражение нареди:
— Слушай какво говори, грижи се за него. Опитвай се да го разприказваш.
— Да, лама. Ще бъда неотклонно до него.
Тя се изправи, но след това се спря.
— Лама, какво значи това… Шангри Ла?
— Не се тревожи, момиче — отговори старият лама. — Просто стой край него и ми казвай всичко, което говори.
Тя се поклони и си тръгна. Дъждът барабанеше върху мушамата. Шангри Ла. Ламата знаеше много добре какво означава тази дума. Това беше името, с което западняците нарекоха Шамбала, тайното царство на Хималаите, което беше скрито в долините на запад. Само малцина лами бяха запазили древното познание за отвесния път. Дори на игумена му беше забранено да го приближава.
Той се вторачи в чужденеца, който лежеше като труп върху носилката в другия край на полянката. След това затвори очи и се подготви да медитира.
Пред затворените му очи се появиха призраци. Образите на отдавна умрели лами се появиха пред вътрешния му взор — велики лами, които го бяха учили като малък. В главата си чуваше отдавна водени разговори, сякаш се беше върнал много години назад, когато седеше в краката им. Веднъж в манастира Кайлаш един почитан лама му беше казал, че някога в западните земи се е водила ужасна война, далеч отвъд Хималаите. По това време сякаш целият свят бил на прага да премине на тъмната страна и слънцето да залезе завинаги за планетата. Неколцина бели бяха дошли, за да търсят царството Шамбала. Възнамеряваха да идат там и да помолят царя за помощ. Ламите се бяха опитали да им помогнат. Това беше ужасна грешка. Не бяха схванали, че белите мъже идваха от различен свят, потопен в кръв. Не биваше да имат вземане-даване с тях. Изобщо не биваше да им помагат. Подобни хора носеха само разрушения.
Заместник-игуменът си мислеше за тези неща, докато се опитваше да регулира дишането си. Но всеки път, когато правеше опит да започне да медитира, думата в устата на чужденеца идваше да го измъчва: Шангри Ла.
Изпита отчаян подтик да изтича през поляната, да грабне чужденеца и да го завлече надолу към реката. Да стигне в средата на течението, влачейки зад себе си носилката и нейния товар. Леденостудените хималайски води щяха да отнесат кошмара надолу до големия водопад и после нататък, чак до Индия и дори по-нататък.
Обаче игуменът им беше наредил специално да се грижат за този човек. В противоречие с всичко, което беше научил, той трябваше да защитава този бял, да го спаси, ако може. Ламата потрепери и си помисли колко много би искал игуменът да е с тях сега. Да беше чул сам тези думи…