Роджър Зелазни
Царството на Хаоса
I
Амбър: висок и бляскав върху Колвир в средата на деня. Черен път: нисък и застрашителен през Гарнат на юг към Хаоса. Аз: нервно крача насам-натам, като от време на време спирам в библиотеката на двореца да попрочета нещо. Вратата на тази библиотека: затворена и залостена.
Вбесеният принц на Амбър седна зад бюрото и отново съсредоточи вниманието си върху отворената книга. На вратата се почука.
— Махай се! — извиках аз.
— Коруин. Аз съм — Рандъм. Хайде, отвори. Нося ти дори обяд.
— Един момент.
Станах, заобиколих бюрото и прекосих стаята. Рандъм кимна, щом му отворих. Носеше поднос, който остави върху малка масичка, близо до бюрото.
— Много храна си донесъл — отбелязах.
— И аз съм гладен.
— Ами действай тогава.
Той ме послуша. Наряза месото и ми подаде едно парче, заедно с филия хляб. После наля вино. Седнахме и започнахме да се храним.
— Знам, че все още си бесен… — обади се след известно време Рандъм.
— А ти не си ли?
— Е, аз вероятно вече съм свикнал донякъде. Не знам. И все пак… Да. Беше доста безцеремонен, нали?
— Безцеремонен? — Отпих голяма глътка от виното. — Също като едно време. Дори по-зле. Действително бях почнал да го харесвам, докато се преструваше на Ганелон. А сега, като пое отново нещата в свои ръце, пак е така деспотичен, както винаги — даде ни купища нареждания, които не си направи труда да обясни и отново изчезна.
— Каза, че скоро ще се свърже с нас.
— Предполагам, че и предишния път е имал подобни намерения.
— Не съм чак толкова сигурен.
— А не даде и никакви обяснения за досегашното си отсъствие. Всъщност, на практика той не ни разкри нищо.
— Вероятно има свои основания за това.
— Започвам да си задавам един въпрос, Рандъм. Смяташ ли, че е възможно умът му вече да отслабва?
— Беше му достатъчно силен, за да те заблуди.
— С комбинация от животинска подлост и умение да се преобразява.
— И все пак успя, нали?
— Да. Успя.
— Коруин, а не ти ли се струва, че не желаеш той да разполага с ефективен план, че не искаш той да се окаже прав?
— Това е нелепо. Аз не по-малко от всеки друг искам тази каша да се оправи.
— Да, но като че ли предпочиташ отговорът да дойде от другаде.
— Накъде биеш?
— Ти отказваш да му се довериш.
— Признавам. Не съм го виждал — като него самия — от дяволски много време и…
Рандъм поклати глава.
— Нямах това предвид. Ти се дразниш от самото му завръщане. Прав ли съм? Надявал си се да не го видим никога повече.
Извърнах поглед.
— Май е така — отвърнах накрая. — Но не заради освободения трон или поне не само заради него. Причината е в татко, Рандъм. В него самия. Това е всичко.
— Знам — кимна той. — Ала трябва да признаеш, че преметна Бранд, което не беше никак лесно. Все още се удивлявам на изкусните му номера, с които накара теб да донесеш онази ръка от Тир-на Ногт и по някакъв начин подтикна мен да я дам на Бенедикт, погрижи се Бенедикт да се намира точно където трябва в нужния момент, така че всичко да стане както е искал и накрая си върна Рубина. Пък и все още е по-добър от нас в играта със Сенките. Управляваше ги от самия връх на Колвир, когато ни заведе до първичния Лабиринт. Аз не мога да направя това. Нито ти. И успя да надвие Жерар. Не ми се вярва умът му да отслабва. Мисля, че много добре знае какво върши и независимо дали това ни харесва или не, смятам, че той е единственият, който може да се справи със сегашното положение.
— Опитваш се да ми кажеш, че трябва да му вярвам ли?
— Опитвам се да ти кажа, че нямаш никакъв избор.
Въздъхнах.
— Предполагам, че си прав. Няма смисъл да се чувствам огорчен. И все пак…
— Безпокои те заповедта за нападение, нали?
— Да, освен всичко друго. Ако изчакаме повече, Бенедикт ще може да събере по-голяма войска. Три дена съвсем не са достатъчни, за да се подготви за подобно нещо. Особено, когато знаем толкова малко за врага.
— Може и да не е така. Той разговаря много дълго с Бенедикт насаме.
— И това, също. Тези отделни нареждания. Цялата тази тайнственост… Явно не желае да ни се довери повече, отколкото е необходимо.
Рандъм се засмя. Аз също.
— Хубаво — кимнах. — Вероятно и аз така бих постъпил. Но три дена подготовка за война… — поклатих глава. — Дано наистина знае нещо, което на нас ни е неизвестно.
— Имам чувството, че това ще бъде по-скоро еднократно нападение, а не война.
— Само дето не си направи труда да ни обясни какво ще нападаме.
Рандъм вдигна рамене и си сипа още вино.
— Може би ще ни каже, когато се върне. Ти не си получил някакви специални нареждания, нали?