— Само да стоя и да чакам. А ти?
Той поклати глава.
— На мен ми каза, че като му дойде времето, ще разбера. Поне се е разбрал с Джулиан, казал му е да държи отредите си в пълна готовност.
— Оо? Те не са ли в Ардън?
Рандъм кимна.
— Кога е наредил това? — поинтересувах се аз.
— След като ти си тръгна. Прехвърли Джулиан тук с неговата Фигура, за да му даде нареждания и после двамата заедно потеглиха на коне. Чух татко да казва, че донякъде ще язди с него.
— По източния склон на Колвир ли тръгнаха?
— Да. Аз ги изпратих.
— Интересно. Какво още съм пропуснал?
Той се размърда в стола си.
— Това, което ме тревожи. След като татко се качи на коня и махна за довиждане, изведнъж се обърна към мен и каза: „Дръж Мартин под око.“
— И нищо повече?
— Нищо. Но докато го казваше, се смееше.
— Просто естествено подозрение към новодошлия, предполагам.
— Тогава защо се смееше?
— Предавам се.
Отрязах си парче сирене и го изядох.
— Може да се окаже, обаче — продължих след това, — че идеята не е лоша. Нищо чудно да не го е казал от подозрителност. Възможно е да смята, че Мартин има нужда да бъде защитен от нещо. Или пък и двете. Или нито едното. Знаеш го какъв е понякога.
Рандъм се изправи.
— Не бях помислил за тази възможност. Ела с мен сега, а? Цяла сутрин седиш тук, горе.
— Добре. — Станах и пристегнах Грейсуондир. — Къде е Мартин, между другото?
— Оставих го на първия етаж. Разговаряше с Жерар.
— Значи е в добри ръце. Жерар тук ли ще остане или ще се върне при флота?
— Не знам. Той не желае да обсъжда дадените му нареждания.
Излязохме от библиотеката и се запътихме към стълбището.
Докато слизахме, долових отдолу неясен шум и ускорих крачка.
Погледнах над перилата и видях при входа на тронната зала групичка стражи, сред които се извисяваше едрата фигура на Жерар. Всички бяха обърнати с гръб към нас. Прескочих наведнъж последните няколко стъпала. Рандъм беше недалеч зад мен.
Запробивах си път.
— Какво става, Жерар? — попитах.
— Проклет да съм, ако знам — отвърна той. — Виж сам. Но не може да се влезе.
Жерар се дръпна встрани и аз направих крачка напред. После още една. И толкова. Сякаш се сблъсках с леко еластична и напълно невидима стена. А зад нея видях гледка, която стегна спомените и чувствата ми на възел. Вкамених се, страхът ме хвана за гърлото и обездвижи ръцете ми. Това не беше някакъв мръсен номер.
Мартин, усмихнат, все още държеше в лявата си ръка някаква Фигура, а Бенедикт — очевидно наскоро повикан — стоеше пред него. Наблизо, върху по-високата част от пода, до трона, се намираше някакво момиче, което беше с гръб към нас. Изглежда двамата мъже разговаряха, но не можех да чуя думите.
Накрая Бенедикт се обърна и като че ли каза нещо на момичето. След малко тя сякаш му отговори. Мартин се отдръпна и мина от лявата й страна. Докато момичето говореше, Бенедикт също се качи горе. Тогава успях да видя лицето й. Те продължаваха да разговарят.
— Момичето ми се вижда някак познато — обади се Жерар, който бе пристъпил напред и сега стоеше до мен.
— Може да си я мернал, когато мина покрай нас в деня, в който умря Ерик — предположих аз. — Това е Дара.
Чух го как рязко си пое дъх.
— Дара! — възкликна той. — Значи ти… — гласът му заглъхна.
— Не съм лъгал. Тя съществува.
— Мартин! — извика Рандъм, който се бе приближил от дясната ми страна. — Мартин! Какво става?
Не последва отговор.
— Мисля, че не може да те чуе — рече Жерар. — Изглежда тази бариера ни изолира напълно.
Рандъм се опита да мине със сила напред, ръцете му заблъскаха нещо невидимо.
— Хайде всички заедно да го бутнем — предложи той.
Пак тръгнах напред. Жерар също натисна невидимата стена с цялата си тежест.
След около половин минута без никакъв успех, аз се отказах.
— Няма смисъл. Не можем да минем.
— Каква е тази проклетия? — попита Рандъм. — Какво ни спира…
Имах известни подозрения — нищо повече, обаче — за това какво ставаше, може би. И то само, защото сцената ми се струваше смътно позната. Ала сега… Сега посегнах към ножницата, за да се уверя, че Грейсуондир е още там.
Там беше.
Тогава как можех да си обясня присъствието на неповторимия ми меч, с ясно различимата резба по острието, увиснал във въздуха там, където изведнъж се бе появил, без нищо да го държи, съвсем близо до трона, с връх, който едва докосваше гърлото на Дара?
Не можех да си го обясня.
Но всичко прекалено много напомняше за случилото се през онази нощ в града на сънищата в небето, Тир-на Ногт, за да бъде просто съвпадение. Тук отсъстваха допълненията — мракът, объркването, плътните сенки, бурните чувства, които бях изпитвал — и все пак сцената беше почти същата, като през онази нощ. Много приличаше. Но не бе съвсем точно подобие. Стойката на Бенедикт беше по-различна, той се намираше по-назад, тялото му бе наведено под друг ъгъл. Не можех да чета по устните на Дара, но се питах дали тя задава същите странни въпроси. Съмнявах се. Разиграващата се сцена — подобна и все пак различна от преживяната от мен — вероятно е била оцветена в предишния случай — ако изобщо имаше някаква връзка с него — от ефектите, предизвикани тогава от силите на Тир-на Ногт върху съзнанието ми.