— Коруин — обади се Рандъм, — това там пред нея ми прилича на Грейсуондир.
— Нали? — откликнах аз. — Но както виждаш, той ми виси на кръста.
— Не е възможно да има друг като него… нали? Ти разбираш ли какво става?
— Започва да ми се струва, че може и да разбирам. Ала нищо не мога да направя, за да го спра.
Изведнъж мечът на Бенедикт изскочи от ножницата си и влезе в стълкновение с онзи, който толкова приличаше на моя. За миг Бенедикт поведе бой с невидим противник.
— Дай му да разбере, Бенедикт! — извика Рандъм.
— Няма как да стане — казах му аз. — След малко той ще загуби ръката си.
— Откъде знаеш? — попита Жерар.
— По някакъв начин аз съм човекът, който се бие с него — обясних. — Това е другата страна на моето преживяване в Тир-на Ногт. Не знам как е успял да го постигне, но на тази цена татко си върна Рубина.
— Нищо не разбирам — поклати глава Жерар.
Въздъхнах.
— Няма да твърдя, че ми е ясно как го е направил — рекох. — Но не бихме могли да влезем, докато оттам не изчезнат две неща.
— Какви две неща?
— Гледай само.
Бенедикт бе преместил меча си в другата ръка. Блестящата му протеза се стрелна напред и се вкопчи в невидима цел. Двата меча се парираха взаимно, сключени под натиск, а върховете им плавно се движеха към тавана. Дясната ръка на Бенедикт продължаваше да стиска.
Изведнъж Грейсуондир се освободи и бързо замахна. Той нанесе ужасен удар по дясната ръка на Бенедикт, точно на мястото, където започваше протезата. Тогава Бенедикт се извъртя и за няколко мига действията му бяха скрити от нашите погледи.
После отново се обърна и падна на едно коляно. Лявата му ръка стискаше остатъка от дясната. Протезата висеше във въздуха близо до Грейсуондир. Тя се отдалечаваше от Бенедикт и се спускаше надолу, заедно с меча. Когато и двата предмета стигнаха до пода, те не се удариха в повърхността му, а преминаха през него и изчезнаха.
Политнах напред, с мъка запазих равновесие и влязох в тронната зала. Бариерата я нямаше.
Мартин и Дара първи се втурнаха към Бенедикт. Дара вече бе откъснала парче от наметалото си и превързваше раната, когато Жерар, Рандъм и аз стигнахме до тях.
Рандъм хвана Мартин за рамото и го обърна към себе си.
— Какво става? — попита той.
— Дара… Дара ми каза, че иска да види Амбър — обясни Мартин. — И тъй като вече живея тук, аз се съгласих да я пренеса и да я разведа наоколо. После…
— Да я пренесеш ли? Имаш предвид с Фигура?
— Ами… да.
— Твоята или нейната?
Мартин започна да хапе долната си устна.
— Ами, виждаш ли…
— Дай ми тази колода — нареди Рандъм и дръпна кутийката от колана на Мартин. Отвори я и се зае да разглежда картите.
— После реших да кажа на Бенедикт, тъй като той се интересуваше от нея — продължи Мартин. — Бенедикт пожела да дойде и да я види…
— Какво е това, дявол да го вземе? — възкликна Рандъм. — Тук има твоя и нейна Фигура, както и една на някакъв човек, когото никога досега не съм виждал! Откъде си ги взел?
— Дай да ги погледна — обадих се аз.
Той ми подаде трите карти.
— Е? — попита. — Бранд ли ги е правил? Той е единственият сега, който знае как се изработват Фигури.
— Никога не бих се доближил до Бранд — обади се Мартин, — освен, за да го убия.
Но аз вече знаех, че не са правени от Бранд. Просто не бяха в неговия стил. Нито пък напомняха стила на някого, когото познавах. Ала в този момент мислите ми не се въртяха чак толкова около стила. Те бяха заети по-скоро с чертите на третия човек, за когото Рандъм каза, че никога досега не го е виждал. Аз го бях виждал. От картата ме гледаше лицето на младежа, който се бе приближил към мен в Царството на хаоса с арбалет в ръка, познал ме бе и се бе отказал да стреля.
Протегнах напред Фигурата.
— Мартин, кой е това?
— Човекът, който направи тези допълнителни Фигури — обясни той. — Добави една и на себе си, след като вече се беше захванал. Не знам как се казва. Той е приятел на Дара.
— Лъжеш — обвини го Рандъм.