— Нека тогава Дара да ни каже — реших аз и се обърнах към нея.
Тя все още стоеше на колене до Бенедикт, макар че бе приключила с превръзката и той вече се изправяше.
— Какво ще кажеш за това? — размахах картата към нея. — Кой е този човек?
Дара погледна картата, после вдигна очи към мен. Усмихна се.
— Наистина ли не знаеш?
— Щях ли да питам иначе?
— Тогава погледни пак, а след това иди да се видиш в огледалото. Той е твой син, както и мой. Казва се Мерлин.
Не се поддавам лесно на шок, но в случая нямаше нищо лесно. Зави ми се свят. Но умът ми бързо пресмяташе. При съответните разлики във времето, всичко това беше възможно.
— Дара — промълвих с мъка, — какво всъщност искаш?
— Казах ти, когато минавах през Лабиринта, че Амбър трябва да бъде унищожен. Искам само да участвам пълноценно в това.
— Ти ще заемеш старата ми килия — заявих аз. — Не, другата до нея. Стража!
— Коруин, не избързвай — намеси се Бенедикт, като се изправи на крака. — Нещата съвсем не са толкова лоши, колкото изглеждат. Тя може всичко да обясни.
— Тогава да започва веднага.
— Не. Насаме. Само семейството.
Отпратих със знак стражите, които се бяха приближили при моя вик.
— Добре. Да отидем в някоя от стаите на горния етаж.
Бенедикт кимна, а Дара го подхвана за лявата ръка. Рандъм, Жерар, Мартин и аз ги последвахме навън. Хвърлих още едни поглед назад, към празното място, където видението ми бе станало реалност. Така стояха нещата.
II
Изкачих се по склона на Колвир и скочих от седлото пред вратите на моята гробница. Влязох вътре и отворих ковчега. Празен беше. Добре. Бях започнал да изпитвам съмнения. Очаквах едва ли не да намеря себе си легнал там пред мен, доказателство, че въпреки всички признаци и интуицията ми, по някакъв начин съм се озовал в погрешна Сянка.
Излязох отново навън и погалих Звездин по муцуната. Слънцето грееше, а ветрецът бе хладен. Изпитах внезапно желание да отида до морския бряг. Но вместо да го направя, просто седнах на пейката и започнах да си пълня лулата.
Бяхме разговаряли. Седнала върху краката си на кафявия диван, Дара с усмивка бе повторила историята за произхода си от Бенедикт и Линтра, за израстването си в Царството на хаоса, едно до голяма степен неевклидово място, където движението на самото време предизвиква странни проблеми.
— Нещата, които ми каза, когато се срещнахме, бяха лъжи — обадих се аз. — Защо да ти вярвам сега?
Тя се усмихна и загледа ноктите си.
— Тогава се налагаше да те лъжа — обясни Дара, — за да получа каквото исках от теб.
— А какво искаше?
— Информация за семейството, Лабиринта, Фигурите, Амбър. Трябваше да спечеля доверието ти. Да се сдобия с дете от теб.
— Истината нямаше ли да свърши същата работа?
— Едва ли. Аз съм на страната на врага. Причините да искам тези неща не са от вида, който ти би одобрил.
— Уменията ти във фехтовката… Тогава ми каза, че Бенедикт те е тренирал.
— Учила съм при самия велик херцог Борел, Върховния господар на Хаоса.
— Ами външния ти вид? — продължих аз. — Той няколко пъти се промени, докато вървеше през Лабиринта. Как? И защо?
— Всички, които произлизат от Хаоса, могат да си менят формата — отвърна тя.
Спомних си представлението на Дуоркин в нощта, когато бе приел моя образ.
Бенедикт кимна.
— Татко заблуди всички ни със своята маскировка като Ганелон.
— Оберон е син на Хаоса — потвърди Дара. — Един разбунтувал се син на разбунтуван баща. Но силата още е в него.
— Тогава защо ние не умеем да го правим? — попита Рандъм.
Дара вдигна рамене.
— Опитвали ли сте някога? По всяка вероятност можете. От друга страна, нищо чудно тази способност да е закърняла във вашето поколение. Не знам. Колкото до мен, аз си имам няколко любими форми, в които се превъплъщавам в моменти на стрес. Израснала съм на място, където това е правило и всъщност понякога дори другата форма е доминиращата. Правя го по рефлекс. Точно това си наблюдавал… в онзи ден.
— Дара — погледнах я аз, — защо си искала нещата, които изброи: информация за семейството, Лабиринта, Фигурите, Амбър? И син?
— Добре — въздъхна тя. — Добре. Вече сигурно са ви известни плановете на Бранд… за унищожаването и новото построяване на Амбър?
— Да.
— В тях се включваше и нашето съгласие и съдействие.
— Както и убийството на Мартин? — попита Рандъм.
— Не — поклати глава Дара. — Ние не знаехме кого възнамерява да използва като… агент.
— А ако знаехте, щяхте ли да го спрете?
— Задаваш хипотетичен въпрос — рече тя. — Отговори си сам. Аз се радвам, че Мартин е още жив. Не мога да кажа нищо повече по този въпрос.