Клифърд Саймък
Царството на злото
ГЛАВА 1
Харкорт видя дракона на връщане от сутрешния лов. Летеше към реката, шляпайки като мокър парцал, протегнал напред шия, сякаш полагаше неимоверни усилия да носи тежкото си тяло.
Харкорт го посочи на Нъли, който яздеше до него и водеше коня, натоварен с елена и глигана, убити рано сутринта. После каза:
— Първият дракон тази година.
— Вече рядко се виждат — отбеляза Нъли. — Съвсем малко останаха.
„Вярно е“ — помисли Харкорт. От тази страна на реката бяха останали малко. През последните години повечето се бяха преместили на север. Там, такова беше общото мнение, те действаха заедно със Злото. — изпълняваха ролята на разузнавачи и следяха движенията на пълчищата гадни варвари, които бродеха, в покрайнините на Пустата земя.
— Едно време нагоре по реката беше пълно с дракони — каза Харкорт. — Сега да са останали само няколко.
— Нали навремето двамата с Хю се опитахте да хванете един — засмя се Нъли.
— Не беше дракон, а съвсем малко драконче — отвърна Харкорт.
— Малък или голям — каза Нъли, — драконът не може да се води на връвчица като кученце. Много добре го разбрахте. Къде ли е сега Хю?
— Не мога да ти кажа — отговори Харкорт. — Гай трябва да знае. Последния път, когато чух за него, беше някъде из пущинаците на Македония. Представител на фактория. Ще подарим елена на манастира. На нас ни стига глиганът. Монасите на Гай рядко имат възможност да ядат прясно месо. Гай, разбира се, добре си похапва. Според мен той посещава толкова често замъка повече заради трапезата, отколкото заради компанията. Ще го попитам дали е чувал нещо за Хю.
— Абат Гай е малко надут — каза Нъли, — но все пак го харесвам.
— За мен той е стар и уважаван приятел — призна Харкорт, — Брат е, на Хю. Като малки много пъти ни е спасявал от неприятности. Тогава мислех, че го прави заради по-малкия си брат, Хю, но сега знам, че би го направил и само заради мен.
Излязоха от гората и тръгнаха по един тесен път между две ниви. От пшеницата изскочи чучулига и се стрелна към небето, посипвайки над тях звънката си песен. Право напред, но все още доста далеч, се виждаха двете кръгли кули на замъка. „Не прилича много на замък — помисли Харкорт. — Не е като онези приказни постройки, които богатите владетели са строили през миналите столетия.“ Но това беше неговият дом и имаше всичко, което трябва да има един замък. Преди седем години, когато пълчищата на Злото минаха през реката, той беше — … издържал. Три дни и три нощи го бяха обсаждали, след като плячкосаха манастира, но понесоха големи загуби и се оттеглиха отвъд реката, в Пустата земя. Харкорт си спомни как хората от замъка стояха на стената и бурно изразяваха радостта си, когато Злото преустанови обсадата.
Отдясно, в началото на дефилето, през което минаваше реката, се извисяваха кубетата на манастирските камбанарии. Останалата част от постройката не се виждаше — само камбанариите стърчаха над гъстата гора.
— Онзи ден дядо ти спомена — подхвана Нъли, — че вуйчо ти Раул отдавна не се е обаждал. Май не се надява повече да го види. Това толкова дълго отсъствие се отразява зле на стареца. Много се безпокои.
— Знам — отвърна Харкорт. — Вуйчо Раул замина малко след нападението.
— Успокоих дядо ти, че ще се върне. Че тия дни ще довтаса. Ще ми се обаче да мога да съм сигурен.
— На този свят — отбеляза Харкорт — човек за нищо не може да е сигурен.
Отдалеч двете ефирно изящни камбанарии загатваха за величественост на постройката. Отблизо това впечатление изчезваше. Камбанариите бяха все така красиви, но постройката, макар и достатъчно солидна, носеше следите на времето и на безотговорно стопанисване. Саждите от огньовете, патината на вековете по медните обшивки, влагата от нападалата шума, напъхана от вятъра по ъглите и пролуките, изпъстряха зидарията с безброй петна. На места дори самите камъни бяха нащърбени от леда и слънцето. Цялото абатство изглеждаше занемарено.
В двора ровеха кокошки. Един паун се перчеше, разперил като ветрило проскубаната си опашка. Общително се поклащаха патици, съскаха и налитаха гъски. Един шопар живо въртеше опашка и енергично ровеше някакви корени.
Приближаването на Харкорт и Нъли не остана незабелязано. Отвсякъде наизскачаха монаси и се втурнаха към тях. Един хвана юздата на коня на Харкорт, друг се затича към Нъли.
— Няма нужда — каза Нъли. — Няма да остана. Само ще занеса елена в кухнята и продължавам към замъка. Искаме да поднесем глигана за вечеря и ще ни трябва време, за да го приготвим.
Монахът, който държеше коня на Харкорт, каза: