— Ще му дам овес и вода.
— Чудесно — отвърна Харкорт. — Благодаря ти за любезността.
Откъм ъгъла се появи забързан абат Гай. Беше пълен висок човек с гъста черна брада, която компенсираше голотата на остриганата му глава. От брадата, сякаш из засада, гледаха ясни, сини, блестящи очи. Полите на расото му бяха закачени за колана и изпод тях се показваха босите му немити крака. Напоследък все по-малко хора, дори измежду духовниците, изпитваха нужда от сапун и вода.
— Радвам се да те видя, Чарлз — извика абатът.
Харкорт разтърси протегнатата му ръка.
— Цяла седмица как не си ни навестявал, абате. Знаеш, че винаги си добре дошъл в замъка.
— Задължения — избоботи абатът, — Вечно задължения. Ако не е едно, ще е друго. Все има нещо, което ми открадва времето. На тези мои тъпаци трябва да им се обяснява всичко, което правят — не само какво да правят, но и как да го направят, а понякога дори и защо трябва да го направят. Стига да се захванат, работят с желание, но трябва да им се каже. Водя ги за ръчичка, бърша им носовете. На всичките.
Монасите около тях се спогледаха и се заусмихваха добродушно.
— Е, добре дошъл — продължи абатът. — Ела, ще намерим някое местенце, където можем да поседнем и да си разкажем неприлични историйки, без всичките тези хора да ни слушат и да излагат на опасност душите си. Да не говорим, че ще оставят работата недовършена. Виждам, че си донесъл еленско месо.
— Имахме нужда от прясно месо, а днес бях свободен.
— Да, знам. Знам как се чувствате. Сушеното говеждо и солената сланина не са лоши, ама омръзнат. Ние имаме малко пресни зеленчуци и ще ви изпратим.
Той хвана Харкорт за рамото и го поведе към скромното си жилище. Уединиха се в малка стая с окачени по стените избелели, раздърпани гоблени.
— Седни ей тук — каза абатът. — Този стол е специално за стари приятели. И за изтъкнати гости, каквито не са идвали от години. Ние, Чарлз, живеем в забравен кът на Империята. Никой не идва насам, дори не минава покрай нас. Абатът затърси в килера. — Тук трябваше да има едно шише от специалната реколта. Сигурен съм. Скрих го лично. Дано да го намеря.
Намери го и се върна с шишето в едната ръка и две чаши в другата. Подаде едната на Харкорт, седна, изпружи крака и се замъчи с тапата.
— Пшеницата ви е добра — каза Харкорт. — С Нъли минахме през нивите.
— И на мен така ми казаха — отвърна абатът, — Не съм ходил да видя. Много работа имам!
— Това не е работа — поправи го Харкорт. — Това е благородно и свещено призвание и ти се справяш много добре с него.
— Ако е така — оживи се абат Гай, — не мислиш ли, че е време Църквата да ме утвърди на този пост? Вече шест години изпълнявам задълженията на абат. И все още не съм назначен. Казвам ти, Чарлз, както вървят нещата, може и да не доживея този момент.
— Времената са тежки — напомни му Харкорт. — Изпълнени с опасности и несигурност. Варварите от Азия представляват непрекъсната заплаха. Злото е отсреща — отвъд реката. Може да има и други обстоятелства, които не знаем.
— Ние сме единствените, които тук, на границата, осигуряваме защитата както на Църквата така и на Империята — възмути се абатът. — Би трябвало от време на време да се сещат и за нас. Рим би трябвало да ни обръща внимание.
— Империята преживява тежки времена — каза Харкорт. — И по-рано е имала трудности. Но е устояла. От основаването на Републиката, ако може да се вярва на историята, Рим се е запазил повече от две хиляди години. Имал е периоди и на слава, и на слабости. Били са времена, когато се е свивал, както и сега — отдръпнал границите си, със замираща икономика, със западаща външна политика.
— Съгласен съм — отвърна абатът, — Рим и по-рано е бил слаб; един или два пъти едва не е загинал. Но както каза, продължава да съществува. Той има сила да устои. Аз, както и ти, вярвам, че Рим отново ще стане велик и силен и заедно с него ще стане силна и Църквата. Безпокоя се само, че възстановяването и ще продължи твърде дълго. Ще възроди ли скоро Църквата силите си, за да ме утвърди като абат, ще стане ли Империята достатъчно мощна, за да изпрати легиони за защита на тази и други граници? Някой ден, през някое столетие, начело ще застане някой велик държавник, като великите пълководци от миналото, отблъснали мръсните вълни на неверниците…
— Това не винаги зависи от великите пълководци — каза Харкорт. — Понякога зависи от обстоятелствата. През четвъртото столетие Империята едва не се е разцепила на източна и западна. Макар че не всички наши историци са съгласни, за мен е съвсем очевидно, че тогава Злото е спасило Империята. То е било тук и преди това, разбира се. Присъствието му, добре известно, дотогава е, било само досадно. Злото е станало повече от досадно, когато започнало да напада със сила, без предупреждение, по всички граници, реагирайки на натиска на варварските орди, които го притискали от изток и от юг. На Империята са били необходими всички сили, за да може да отблъсне Злото. Тогава разделението било немислимо, фракциите трябвало да се обединят. Така Рим станал още по-голям и по-могъщ.