— Злото се пече между два огъня — каза Харкорт. — Варварите на изток и на север и римските легиони на юг. Макар че не разбирам защо трябва да се плашат от легионите — нали се изтеглиха далеч от тази граница, а може би и от всички други. Изтеглиха се поради глупавата политика на Рим. Допускам, че Злото се страхува от нас, макар че ми е трудно да разбера защо. Като казвам от нас, имам предвид всички крепости и замъци покрай реката.
— Ами да, сигурно ги е страх, — рече абатът. — Преди седем години прегазиха това абатство — трябва да призная, доста леко, защото ние, монасите, не сме бойци — пък и други манастири, както и много от незащитените чифлици, но замъците нагоре по реката устояха и им нанесоха големи щети. Вярно, че Злото превзе Фонтин…
Той рязко спря и за момент настъпи смущаваща тишина.
— Съжалявам, Чарли — извини се абатът. — Не трябваше да говоря за това. И, аз имам една уста…
— Няма нищо — отвърна Харкорт. — С годините споменът избледнява. Вече не боли. Научих се да живея с него.
„Макар че — каза си той — това не е вярно. Споменът е жив и болката още не е преминала, нито пък аз се научих да живея с нея.“
Той и сега я виждаше такава, каквато я бе видял за последен път през онази майска утрин, когато спря коня си до него да му каже довиждане — с развети от пролетния вятър коси и гъвкаво тяло, открояващо се на синевата на небето. Разбърканата и от вятъра коса беше паднала пред лицето и и го скриваше, така че сега той си спомняше само очертанията му.
Навремето беше готов да се закълне, че никога няма да забрави това лице, че не е необходимо да го вижда, за да го помни вечно, защото познаваше всяка негова черта. И въпреки това след всичките тези години го беше забравил. Може би времето се опитваше да бъде милостиво към него, но той би желал да не е така милостиво.
„Елоиз — промълви той на себе си, — как бих искал да си спомня лицето ти!“ Харкорт знаеше, че беше засмяно, весело лице. Но си спомняше само бръчиците от щастливия смях около очите и, не и формата на устните и когато се усмихва. Абатът взе шишето и Харкорт машинално подаде чашата си. Абатът я напълни, наля и на себе си и се облегна назад.
— Може би — продължи той оттам, откъдето беше прекъснал — най-добре е така, както си е. Нещата от столетия си вървят така — както посочи ти, още от четвъртото столетие. Варварите на изток и на север, ние на юг и на запад и Злото между нас. Тези граници постоянно се променят ту в една, ту в друга посока. Преди петстотин или повече години Злото се отдръпнало, може би, защото е намалял натискът на варварите, и Рим разширил гранивите си. Тогава Рим е бил силен — имали сме краткотраен ренесанс. Трудно може да се каже дали това разбуждане е било спряно от подновените атаки на Злото, но във всеки случай то отслабнало. Преди по-малко от две столетия варварите отново подновили нападенията си и Злото, в отговор на тяхното настъпление и поради необходимостта от жизнено пространство, започнало отново да предявява претенции към нас. Рим отново отслабнал и легионите се оттеглили, предхождани от големи маси бегълци. Нашата река станала новата граница. Такава си е и до днес. Но това, което искам да изтъкна, е, че Злото все още продължава да бъде буфер между нас и варварите. За нас може би силите на злото представляват по-малката беда. Познаваме ги и можем да предскажем докъде могат да достигнат. Може би е по-добре отвъд реката да се намира Злото, отколкото варварите.
— Не съм сигурен — каза Харкорт. — Варварите са хора и срещу тях ще се бием като срещу хора — стомана срещу стомана. При Злото съществата са противни. Те се бият със зъби и нокти. Дъхът им е отвратителен. При тях няма честни удари. И трудно могат да бъдат убити. Ти ги съсичаш, а те не падат. Повдига ми се от тях и от техния начин на бой.
Абатът се наведе напред.
— В онова последно нападение загубихме много добри братя и почти всичко, което притежавахме. Всичко се забравя, но като се сетя за това, едно нещо изплува в паметта ми. Един предмет, който не беше от голямо значение. Може би си спомняш за него. Малката, кристална призма, която имаше в себе си дъга.