Имаше случаи, когато Раул се връщаше претърпял неуспех — човек, чието начинание не е довело до нищо.
Но никога не униваше. Винаги честно си признаваше неуспеха, макар никога да не поясняваше в какво се състои той, и се държеше така, сякаш това няма никакво значение. Понякога този загадъчен странстващ вуйчо сигурно бе изпитвал разочарование, може би дори горчивина, но никога не ги бе показвал и неуспехът никога не го беше спирал. След няколко седмици или най-много след няколко месеца отдих той отново заминаваше. Харкорт си спомни, че лесно можеше да се предскаже, кога ще замине. Няколко дни преди това той ставаше неспокоен, напрегнат в неудържимото си желание да предприеме някакво ново приключение, зародило се в неуморния му мозък.
Имаше и случаи, когато се връщаше с успех, яхнал чудесен кон със скъпи украшения, нагизден с нова богата премяна и с чудни подаръци за всички. Но успял или не, той никога не говореше за онова, което беше вършил. Разказваше за много други неща и от думите му човек често можеше да се досети кои места е посетил, но никога не можеше да определи къде точно е бил. Семейството, разбира се, се губеше в догадки за премълчаните факти, но никога не питаха — може би се страхуваха да не научат някои срамни неща, които предпочитаха да не знаят.
Харкорт си припомни за един важен случай, когато вуйчо му за пръв път му говори не като на дете, а като на мъж.
— Чарли — започна той, — питам се дали бих могъл да наема очите ти? Мислиш ли, че можеш да извършиш едно сериозно наблюдение за мен? Аз, разбира се, също ще наблюдавам, но ще е по-добре, ако го вършим двамата.
В това имаше нещо отговорно, нещо, което загатваше за голям заговор, в който Харкорт щеше да бъде съучастник, някакво вълнуващо изживяване, което направи света по-привлекателен.
— Може би няма да остана много дълго — продължи вуйчо му, — но докато съм тук, ще ти плащам богато — по един византин за всеки ден, през който наблюдаваш. Ще следиш за двама мъже, които вървят заедно. Може би ще дойдат пеша. Ще ги познаеш по това, че единият куца. Най-вероятно ще дойдат по пътя през планинския мост.
— Вуйчо Раул, тези хора теб ли преследват?
— Предполагам.
— Ако ги видя, да изтичам ли да ти съобщя?
— Точно това трябва да направиш. Приемаш ли предложението?
— Разбира се, че го приемам.
— Има и още нещо. На никого не трябва да казваш. Нито на дядо си, нито на майка си, нито на Нъли, изобщо на никого. Съгласен ли си?
Харкорт си спомни с какво голямо желание се съгласи и как се споразумяха. На неговата възраст тайната беше нещо очароващо и вълнуващо, а в тази задача имаше голяма тайна, не като онези незначителни малки тайни, които не представляват интерес за никого.
— Тогава ето ти първата монета — каза вуйчо му. — Внимавай да не я изгубиш. За всеки ден, през който наблюдаваш, ще получаваш по една.
Харкорт си спомни как неочаквано забогатя, защото един златен византин беше голяма пара.
Пет дни наблюдава най-съвестно, а после вече нямаше нужда да наблюдава, защото посред нощ на петия ден вуйчо Раул замина, без да се сбогува. През всеки от тези пет дни той беше давал на Харкорт по един византин. Семейството не коментира заминаването на вуйчото — беше обичайно и дори очаквано.
След заминаването на вуйчо му на Харкорт не му се налагаше да стои редовно на пост, но все пак от време на време следеше. Претърпя разочарование — двамата мъже, не се по-явиха.
Огромни дървета покриваха хълма и се надвесваха над пътеката. Бяха вкопчили яките си корени навсякъде, където имаше достатъчно почва, за да хвърлят котва. Туфи измъчена хвойна и сплетени брези растяха по краищата на скалата, Йоланда посочи едно дърво край пътеката и каза:
— Това дърво е мое. Джийн ми обеща, че когато намери време, ще го отсече и ще го докара във воденицата. Череша е.
Харкорт се усмихна развеселен от важността, която тя приписваше на едно-единствено дърво сред толкова други дървета, от спокойното и, категорично съобщение, че то е нейно.
— И какво е толкова важно в тази череша? — попита той.
— Черешата е най-доброто дърво за дърворезба — отговори тя. — Лесно се реже и е трайна. Структурата на дървесината е добра и лесно се полира. Решила съм да направя дърворезба за абат Гай. Той ми каза, че иска да има дърворезба на един светец и аз му обещах да я направя.
— На кой светец? — попита Харкорт.
— Всички светци изглеждат еднакви — отговори тя. — Имат строги, тържествени лица и са облечени в надиплени раса. Аз ще го резбовам, пък той да му даде, каквото иска име.