Разнесли се ръкопляскания, надигнали се гласове: „Браво!“… „Точно така!“… „Писна ми от шедьоври!“. Точно тогава обаче във фоайето влязъл благообразен възрастен господин със сресани право назад чисто бели коси — висок, строен, облечен безупречно, със царствена, но мека походка, сякаш изправен на два крака хищник от най-едрите; отправил се право към групата, склонил леко глава точно пред смаяния от вида му водач, който си помислил, изтръпнал, нещо такова — „Докога ще ни преследват тия политемигранти! Сега ще му отрежа квитанцията! Пратили началника си, той да ни убеждава да останем във Франция.“
— Добър ден, другари — рекъл непознатият на чист български, без да отделя очи от водача. — Идвам при вас с най-добри намерения. Просто искам да ви помогна от любов към майката-родина, от носталгия по нея и софийските улици. Също и заради утрешните ви победи на спортното поле. Казвам се Пантуди! — наблегнал късо, местейки вече поглед от човек на човек, за да улови реакцията.
Пълна тишина.
Момчетата се запоглеждали един друг озадачено, почнали да свиват рамене — това име нищо не им говорело. Веднъж, защото повечето били от дълбоката провинция, и втори път — защото войната затрива не само хора, човешки живот, но и спомени за ярки личности дори от най-близкото минало. Но имало и изключения: двамина софиянци — кореняци, при това от махалата, както му е думата, дето историите за апаши, касоразбивачи, измамници и тем подобни винаги са били на особена почит. И макар с малко закъснение (навярно от радостно смущение), двамата пропели почти в един глас:
— Пантуди?!… Вие сте Пантуди?!…
— Същият. От горе до долу! Но не съвсем…
И след като разказал за миналото си с помощта на кореняците, Пантуди обяснил на групата статуса си в момента: дребен търговец без магазин — частен снабдител на стока, която се търси в социалистическите страни. „Научавам от пресата за пристигането на тоя-оня отбор и веднага право там, в хотела. Слушайте, момчета, вие, естествено, искате да си накупите сума ти неща оттука за бизнес и по поръчки, искате да ги вземете колкото е възможно по-евтино, но да бъдат екстра качество и прочие, вярно ли е?… Добре тогава, аз ви предлагам следното: обиколете до ден-два всички магазини в центъра и по окрайнините, запознайте се със сергиите в Пазара на бълхите, вижте кое колко струва, но не бързайте да купувате, да изпълнявате списъка, който сте си направили още в София! Запишете си внимателно цените и ме чакайте да дойда. Защото моя милост може да ви достави съвсем същото на половин цена! Отгоре на всичко, без да ви иска предварително парите, франковете. Като донеса стоката — тогава. Хареса ли ти — плащаш, не ти ли хване окото — моля, не сме се венчали. Та ето с какво се занимава сега батко ви Пантуди… Срам, позор, фиаско! Да премяташ разни дрешки в ръце, вместо тез ръце да бъркат дълбоко в джобовете на капиталиста-изедник. Но какво да правя, като схванах с цялата си душа и сърце, че не мога без Париж!… Тукашната полиция не си поплюва, заплаши ме, че ако продължа да наказвам богаташите, както аз си зная — ще ме изгони завинаги от Франция, даже затворите й повече няма да помириша. И срам не срам — подписах декларация за окончателно скъсване със занаята, заклех се в Сакре кьор стриктно да я спазвам. Това е, момчета, друго няма. Приемете тази дълга реч като предложение и да не губим време!
Спортистите плюс водачът отново се спогледали. Защо пък не? Наистина нищо не губят, само полза може да произлезе от тая работа. Само че в групата имало, разбира се, и ченге. Под формата на заместник-ръководител. Човек тих, мълчалив, кротък, на мравката път сторва. «Не съм съгласен — обадил се той едва ли не пръв път, откакто стъпили на френска земя. — Не сме дошли в Париж за шашми — промърморил ледено, очите му пронизват треньора отсреща. — Видяхме се с другаря, поговорихме… Ставайте, автобусът сигурно е пристигнал!»“
Никой не го послушал, гласове на протест се надигнали плахо отвсякъде. Водачът — Хамлет нищо не е! — почнал да се почесва зад врата по нашенски, да пита с очи и пръсти двамата кореняци как да постъпят. И не дочакал отговора им, възкликнал решително:
— Хайде сега, що за българи сме, ако не си помагаме! — и направил място на Пантуди до себе си, пръв извадил своя списък.
Накрая, след като изслушали историята с френския джебчия в метрото и разни други не по-малко невероятни истории, разказвачът Пантуди изведнъж плеснал с ръце:
— Майко мила, как можах да забравя! Тук никой никого не чака… Извинете — обърнал се към съседа си, — имате ли часовник, колко е часът? Закъснявам за важна среща.