Е, вече сами можем да си представим как е бил посрещнат Пантуди в „аулата“ на този новосъздаден университет, равен по блясък и точно толкова уплътнен с предмети и дисциплини, колкото предишния в Лодз, където пан Давид Леви (истинското му име, заменено сетне с българското — Димитър Левков) наметнал за пръв път тогата на „академик“. Всички апаши — печени и нови — станали на крака, почнали да ръкопляскат до зачервяване на дланите, да скандират до припадък прякора му. Утихнали чак когато той вдигнал високо гледаната си дългопръста ръка — знак, че иска да им говори.
Тази дълга реч е записана дословно (поне така излиза от книгата на Ст. Керезов), отличава се с безподобна развълнуваност и острота на тона. Ето я в малко съкратен вид:
„Драги мои другари по чувства, по съдба и по професия!
Срещу нашето съсловие, което в своята дейност влага един елемент много по-висок и благороден, отколкото е просташкият труд на работника или на търговеца — защото влага и риска да бъдем във всеки момент заловени, бити и изпратени в затвора, — срещу това, казвам, най-благородно съсловие е поведена в последно време една страшна хайка… Озлоблението на буржоазната власт стигна дотам, че за рецидивист, който е извършил само три-четири кражби, на петата му дават 15 години затвор! Тези чудовищни присъди минават границите на човещината, попадат в областта на абсурда — и как не, като съдът не определя такива и за най-тежките престъпления — убийствата, палежите, грабежите, обезчестяванията, разбиването на огнеупорни каси и пр. Къде дават така? В коя планета на космоса живеем, че да си позволяват да ни лишават с десетки години от правото да разпределяме равномерно благата, находящи се в джобовете, магазините и домовете на големите богаташи? Като че ли цялото зло на това потънало в разцвет и разкош общество се заключва само в нашите дребни кражбици… Ние просто сме длъжни, колеги, да се замислим и погрижим за своята съдба! На техните драконовски мерки, които са срам за цивилизацията на двайстия век, ние ще отговорим в най-скоро време със съвсем нови похвати покрай изпитаните, ще отговорим с решително видоизменение на нашата дейност, тя да не попада тъй лесно под ударите на чл. 313, 314, 315, и 316 от Наказателния закон, въведен от дружбашите. Става ли вече ясно защо сме се събрали тука? За да изучим с общи усилия, теоретически и практически, всички тайни на професията, която ни храни и ни създава самочувствие, вяра, че сме помазани от Господа Бога! Лекциите започват от утре…“
Сега някой ще запита, това ли ми е работата — да занимавам читателя с такива, както и да погледнеш, долни и евтини истории, белязани от горе до долу с при-вкуса на нещо гнило, нещо плесенясало — независимо че сам по себе си „случаят Пантуди“ (що се отнася до границата на човешките възможности) е почти уникален. Добре тогава, ще ми повярвате ли, че гази идея — идеята да поразкажа за Царя на джебчиите — се роди благодарение на многолюдните предизборни митинги в София след 10 ноември 1990 година, на едни редове във вестника пак около световното първенство по футбол в Италия и на спомена за един разговор в кубинския хотел „Капри“, 1986 г.
Никога площад „Александър Невски“ не е събирал толкова много хора! Гора от високо вдигнати ръце, невъобразима гласова буря, душно и тясно като в консервена кутия — сега някой в окото да ти бръкне, нищо няма да усетиш. Помислих си: отлично поле за действие на джебчиите. Отделен въпрос е, какво могат да смъкнат от нас, поданиците на тая наша „обрулена“ страна. Виж, ако са в Рим или Милано, смесили се със заразеното от футболния бацил многолюдие… Във вестика пишеше: „Според съобщение на полицията джебчии от различни националности — алжирци, аржентинци, чилийци и някои от славянски произход, обикалят около стадионите, движат се в автобуси и други превозни средства, като ограбват с изключителна бързина и техника своите жертви. Според съобщенията мнозина от крадците са заловени. Полицията е утроила своите редици, за да може да се справи успешно с престъпниците. Вчера при опит за кражба бяха заловени Джамал Маруф — 29-годишен, и Туфик Рафуи, опитали се да задигнат пълния портфейл на футболен гост от Обединените арабски емирства.“ Не, рекох си веднага, тези двама „петляркаджии“ явно не са от класата на Пантуди, нито от учениците на великия Маестро. И си спомних думите на беловласия барман в „Капри“, Хавана. Той се беше похвалил, че е обслужвал и Фидел Кастро, и американския вицепрезидент еди-кой си, и прочутия гангстер Лъки Лучано. На въпроса ми, защо ги поставя на една плоскост, отговори така: „Защото големите хора са си големи, без значение в каква област се проявяват!“ Как тогава да не напишеш нещичко за Пантуди?…