Лекциите в софийската апашка школа са започнали. Първите — „Обща теория на апашлъка“. После — същност и диференциация на разните дисциплини. Нататък — запознанство със жаргона. За финал, преди дисциплините — отново практически занимания, нагледна агитация. Така „първолаците“ бързо-бързо научават от главния си учител, че този, който бърка по джобовете на чуждия човек без негово съгласие в трамваите, театрите, гарите, панаирите и други публични места, се нарича петляркаджия или джебчия; че ония, които отварят вратите с шперц или подправен ключ, или пък разбиват врати, стени и прозорци, за да крадат, се наричат туфаджии. А печиз-киризчии викат на майсторите, взели на въоръжение преди всичко търпението и котешката стъпка: проследяват набелязаната жертва до къщи и обират дома й или през нощта, или рано сутринта, когато сънят е най-сладък. Тяхното изкуство е трудно, отличава се с рядка изобретателност и финес. Любимият им номер е: звънят на нечия врата, когато стопанинът вече е излязъл от къщи и се намира в службата си. Отваря им стопанката. „Вие ли сте госпожа Иванова, чийто съпруг работи в Дирекцията на статистиката?“ „Да, какво обичате?!“ „Знаете ли, преди малко мъжът ви бе прегазен от трамвая и сега лежи в клиниката на д-р Ненков в тежко състояние.“ Жената, разбира се, хуква ужасена нататък, за да разбере подир минути, че мъжът й си пие второто за деня кафе в канцеларията… Не по-малко интересни са и ментарджиите, и кюп-киризчиите, но хайде да не изброяваме, че както сме почнали да просвещаваме народа в тая опасна насока, току-виж и това ни дошло до главата утре, когато забогатеем (вярвате ли?). Заедно с грижата да опознаем навреме поне част от тарикатския език, та да се пазим по-добре. Както го е знаела едно време криминалната полиция. Баро означавало господар, началство; дикиз — виж; зарзалия — любовница; ингелин — полицейски агент, шпионин; катанец — простак, селяк; морта — револвер; пара миндер — сиромах, и т.н.
Полицията подочула нещичко за лекциите в „университета“ на Пантуди и наострила очи и уши. Да следи него — безсмислено е, само ще стане за смях. Затова тръгнала по петите на още наивните „студенти“. Така, лека-полека, се добрала до факта, че нагледните уроци, практическите занимания, изобщо семинарите, се водят във влака за Искърския плаж или пред Генералната банка в града. Ето един характерен случай, увенчан с цели 17 500 лева в джоба на „академика“. Той избира жертвата си още на перона; запознава обстоятелствено момчетата по какви признаци да избират своята. След това се смесва с публиката пред вагоните и се присламчва до набелязания дебел, хубаво облечен господин, зает в момента с ухажването на две госпожици в тънки къси рокли. „Извинете, припознах се!“ — тупва го приятелски по рамото, сетне виновно го отмества, за да излезе час по-скоро от неудобното положение, в което е изпаднал. И — толкоз, чуждият портфейл е вече в ръцете му. Всичко е станало толкова бързо и ловко, с такива невидими допълнителни движения, че курсистите сетне изпохапват до кръв езиците си. Как е възможно нищо да не видим и да разберем?! Че нали бяхме предварително уведомени, че нали бяхме съсредоточили цялото си внимание точно там, върху шефа и дебелака…
Полицията пази в досиетата си много такива случки, с участието понякога на всички млади юнаци от курса. Пантуди се е качил в Подуенския трамвай ред-редом с мастития д-р Розенфелд, за когото се говори, че не си знаел парите. На спирката за Генералната банка пътниците започват да слизат от предната платформа. Добре инструктираните ученици, застанали на пост долу, до трамвайната линия, вместо да се качат във вагона през задната врата — какво невъзпитание, боже! — се втурват вкупом, напират с лакти, гърди и колене да влязат отпред. В настъпилата бъркотия, плюс разправиите с ватмана кой крив, кой прав, за Пантуди наистина е играчка да прибере портфейла с около 30 000 лева в банкноти и звонк вътре.
Имал ли е Пантуди някаква конкретна полза от тази напрегната дейност в името на общото апашко добруване? Може би са му плащали по нещичко за вещо водените уроци, може би са му доставяли по някоя и друга апетитна хубавица, да си спомни сладкия живот в кабаретата, може би, може би… Едно е сигурно. Че му са се отблагодарили с ново влизане в Централния затвор, при вонята от непраните ризи на човешката смет. Без да бъде заловен на място от криминалната, само защото един от курсистите-оставачи просто не издържа на разпита и го издава на следователя.
Дълго в една от килиите на затвора се мъдрел голям надпис на стената — „На беден не подарявай!“ Разбирай — на бедния духом, подсети ме из небитието Пантуди. Дали той не е оставил тоя надпис?…