— Каква е целта им? — Борн се замисли за думата „Доминьон“, изписана от вътрешната страна на пръстена. — Какво искат?
— Власт, пари, контрол над световните събития. Кой знае, но това е по-добро предположение от всяко друго. Към това се стреми всеки, не е ли така?
— Да, ако си студент по история — съгласи се Борн.
Отавио Морено се засмя.
— Много хора не са.
Борн пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Запита се какво беше открил за лаптопа, което го беше накарало да промени мисията, на която беше изпратен. Спомняше си, че до убийството на Конклин той и „Тредстоун“ бяха в добри, дори приятелски отношения.
Когато спомена за това, Морено каза:
— Ти ме накара да кажа на Конклин, че лаптопът не е у Есай и че не знаеш какво е станало с него.
— А ти каза ли му?
— Да.
— Защо си го направил? „Тредстоун“ ти плащаше заплата, Конклин беше твой шеф.
— Не съм напълно сигурен — призна Отавио Морено. — Като оставим настрана факта, че между оперативния агент и кабинетния сътрудник има голяма разлика. Единният не разбира непременно мотивите на другия и обратното. Тук, на предната линия, ако не си пазим гърбовете един на друг, скоро ще сме мъртви. — Той прибра пакета с цигарите в джоба си. — Когато ти ми каза, че си открил нещо много важно, което е достатъчно да промениш хода на мисията, аз ти повярвах.
— Значи сте дошли да видите прочутия Корелос.
Роберто Корелос, братовчед на Нарсико Скидел, се усмихна под мустак. Седеше в удобно кресло. Стаята беше просторна и светла, с дебел килим, порцеланови лампи, картини по стените и изглеждаше като нечия гостна. Обаче, както Мойра имаше възможност да се увери, затворите в Богота приличаха на всички други по света.
— Американската преса иска да разговаря с прочутия Корелос сега, когато се намира в „Ла Модело“ и тя се чувства в безопасност. — Той извади пура от външния джоб на бялата си риза гуаябера, отхапа демонстративно единия й край и я запали със стара запалка „Зипо“. Пак се усмихна под мустак и каза: — Подарък от един от многото ми почитатели. — Не стана ясно дали има предвид пурата, или запалката.
Издуха облак ароматен дим към тавана и прехвърли крак върху крак.
— За кой вестник казахте, че работите?
— Аз съм нещатна кореспондентка на „Вашингтон Поуст“ — отвърна Мойра. Акредитацията й беше дадена от Джалал Есай. Не знаеше как я беше получил и не се интересуваше. За нея беше важно само, че ще проверят най-внимателно акредитацията й. Есай я беше уверил, че ще го сторят, и до този момент се бе оказал прав.
Беше пристигнала в Богота преди по-малко от двадесет и четири часа и веднага получи разрешение да интервюира Корелос. Леко се изненада, че никой не го интересуваше.
— Имате късмет, че дойдохте сега. След седмица няма да съм вече тук. — Корелос се загледа в запаления край на пурата. — За мен това беше един вид почивка. — Той махна с ръка. — Имам всичко, от което се нуждая — храна, пури, курви за чукане, абсолютно всичко — и дори не е нужно да си мръдна пръста, за да ги получа.
— Чудесно — рече Мойра.
Корелос я изгледа. Беше хубав мъж, малко грубоват и мускулест. С черните си, искрящи очи и осезаемо мъжко присъствие със сигурност беше харизматичен.
— Трябва да разберете нещо за Колумбия, сеньорита Тревър. Страната не е в ръцете на правителството, не, не, не. В Колумбия властта е поделена между Революционните въоръжени сили на Колумбия (ФАРК13) и наркобароните. Леви партизани и десни капиталисти, нещо подобно. — Смехът му беше дрезгав и весел като крясъка на папагал ара. Изглеждаше напълно спокоен, като че ли беше у дома си, а не в един от най-зловещите затвори на Богота. — ФАРК контролира четиридесет процента от страната, а ние другите шестдесет.
Мойра го погледна недоверчиво.
— Струва ми се, че малко преувеличавате, сеньор Корелос. Трябва ли да приемам с известни резерви всичко, което ми казвате?
Корелос се пресегна назад и постави между тях един полуавтоматичен пистолет „Таурус ПТ 92“.
13
FARC (Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia — Революционни въоръжени сили на Колумбия). — Бел.прев.