— Престани да се тревожиш за мен. Какво става?
Тя се усмихна, намазаните й с розов гланц устни прикриваха кучешките й зъби.
— Получих разрешение.
— Разрешение за…? — Отговорът изплува в съзнанието ми по-бързо, отколкото тя успя да го изрече. — Какво? — възкликнах. — Ще спреш лекарствата?
Духът е удивителна сила, невероятни способности, които едва сега започвахме да откриваме. Но имаше и един много гаден страничен ефект: можеше да доведе до депресия и умопомрачение. Част от причината Ейдриън да пие толкова много (ако оставим настрана купонджийския му нрав) се дължеше на опитите му да неутрализира тези странични ефекти. Лиса се придържаше към много по-здравословен метод за постигане на същата цел. Взимаше антидепресанти, които обаче напълно блокираха магическата й дарба. Мразеше състоянието си, при което не можеше повече да използва магията с духа, но това все пак беше приемлива сделка, за да не полудее. Е, поне аз така мислех. Тя очевидно не беше съгласна, щом възнамеряваше да се подложи на този шантав експеримент. Знаех, че иска отново да работи с магията, но не вярвах, че наистина ще рискува — или че ще й позволят.
— Всеки ден ще трябва да се срещам с госпожа Кармак и редовно да разговарям с психотерапевт. — При последните думи Лиса направи гримаса на досада, но иначе се чувстваше в приповдигнато настроение. — Нямам търпение да видя какво ще се получи от сътрудничеството ми с Ейдриън.
— Ейдриън има лошо влияние над теб.
— Той не ме е тласнал към това, Роуз. Сама го реших. — Не й отговорих и тя леко докосна ръката ми. — Моля те, изслушай ме. Не се тревожи. Чувствам се много по-добре, а и много хора ще ме подкрепят.
— Всички, с изключение на мен — уточних натъжено. От другия край на помещението през двойните врати влезе Кристиан и веднага се насочи към нас. Часовникът на стената показваше, че до края на обедната почивка остават още пет минути. — О, боже. Решителният момент наближава.
Кристиан притегли един стол към нашата маса, обърна го обратно и опря брадичка на облегалката му. Отметна черната си коса, спуснала се върху сините му очи, и ни отправи самодоволна усмивка. Усетих как сърцето на Лиса заби по-учестено.
— Нямам търпение да дочакам началото на шоуто — поде той. — Двамата яко ще се забавляваме, Роуз. Заедно ще избираме какви пердета да купим, ще си помагаме за фризурите, ще си разказваме истории за призраци…
Споменаването на „истории за призраци“ засегна чувствителната ми струна и ме прониза безпокойство. Не че изборът на нови пердета или сресването на косата на Кристиан беше много по-привлекателно.
Поклатих раздразнено глава и се изправих.
— Ще ви оставя, за да се порадвате на последните си няколко минути, когато ще сте съвсем сами. — Те се засмяха.
Наредих се на опашката за порциите за обяда. Надявах се да са останали донъти от закуската. Видях, че предлагаха кроасани, баница по лотарингски (на която казваха „киш“2) и варени круши (тях пък ги наричаха „поширани“). Явно днес в столовата менюто беше доста префърцунено. Толкова ли е много да иска човек няколко донъта? Еди беше на опашката пред мен. Веднага щом ме видя, по лицето му се изписа съжаление.
— Роуз, наистина безкрайно съжалявам… Вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне.
— Не се безпокой. Вината не е твоя. Само ми обещай, че ще си вършиш добре работата, като я пазиш от всички и от всичко.
Прозвуча глупаво, сякаш тя бе изправена пред реална опасност, но просто не можех да спра да се безпокоя за нея — особено на фона на предстоящото спиране на лекарствата.
Еди остана сериозен. Очевидно не смяташе молбата ми за глупава. Той бе сред малцината запознати със способностите на Лиса — както и с отрицателните им страни. Вероятно тъкмо заради това го бяха избрали за неин пазител.
— Няма да позволя да й се случи нищо лошо. Казвам ти го съвсем сериозно.
Усмихнах се въпреки мрачното си настроение. Преживяното със стригоите го караше да приема всичко това много по-сериозно, отколкото всеки останал новак. Ако не броим мен, той навярно беше най-подходящият за неин пазител.
— Роуз, вярно ли е, че си цапардосала пазител Петров? Извърнах се и се загледах в лицата на двама морои — Джеси Зеклос и Ралф Саркози. Току-що се бяха наредили на опашката зад нас с Еди и изглеждаха по-самодоволни и дразнещи от обикновено. Джеси винаги привличаше погледите с бронзовия си тен и печелеше вниманието на околните с бързата си мисъл. Преданото му другарче Ралф не беше толкова привлекателен, нито пък такъв умник. Те навярно бяха двете личности, които най-много мразех в Академията главно заради гадните слухове, които бяха разпространили за мен, че съм правила с тях… е, сещате се какво. Единствено силната ръка на Мейсън ги принуди да признаят истината пред целия випуск. Не вярвах, че някога щяха да ми го простят.