Приятелите ми вече се бяха качили, затова побързах да ги последвам. Но щом влязох в салона за пътниците, един глас ме извика:
— Малък дампир! Крайно време беше да се появиш.
Огледах се и видях Ейдриън да ми маха жизнерадостно с ръка. Е, не само с ръка, но и с бутилката в същата тази ръка. Направо страхотно. Ние толкова много трябваше да им се молим и да ги убеждаваме да ни пуснат да заминем, а ето че Ейдриън някак си се бе уредил преди нас. Лиса и Кристиан седяха един до друг, затова се присъединих към Еди с надеждата да остана по-надалеч от Ейдриън. Еди ми отстъпи мястото до прозореца. Ейдриън обаче се премести на седалката пред моята и все едно, че седяхме един до друг — толкова често се извръщаше, за да говори с мен. Оживеното му, неспирно бърборене и нахалното му флиртуване доказваха, че доста преди ние да се качим на борда на самолета, е успял да гаврътне няколко коктейла. Искаше ми се и аз да последвам примера му, когато се вдигнем във въздуха. Ала почти веднага след излитането ме връхлетя непоносимо главоболие и аз се отдадох на наивни фантазии как водката ще притъпи болката ми.
— Отиваме в двора — отново ме заговори Ейдриън. — Не се ли вълнуваш заради това?
Затворих очи и разтърках слепоочията си.
— Заради кой двор? Кралския или съдебния3?
— Заради кралския. Взе ли си рокля?
— Никой не ми каза да си взема.
— Тогава… това „не“ ли означава?
— Да.
— Какво „да“? Аз пък си помислих, че имаш предвид „не“.
Отворих само едното си око и го изгледах кръвнишки.
— Исках да кажа „не“ и ти много добре ме разбра. Не, не съм си взела рокля.
— Ами тогава ще ти намерим някоя — веднага разреши той въпроса с присъщата си надменност.
— На пазар ли ще ме водиш? Аз имам намерението да изляза сама, а освен това мисля, че не биха те одобрили като надежден придружител на млади дами.
— На пазар? Как не. Там има придворни шивачи. Може да се уреди нещо по поръчка специално за теб.
— Няма да имаме толкова дълъг престой. А и за какво ми е рокля за това, което ще правим там?
— Не ти е нужна, но просто ще ми хареса да те видя в рокля.
Въздъхнах и отпуснах глава на прозореца. Болката в черепа ми още пулсираше. Сякаш въздухът отвън го натискаше. Нещо се мярна в периферното ми зрение и завъртях глава изненадано, но не видях нищо навън, освен звезди.
— Нещо в черно — продължи той. — Мисля си за атлаз… и може би с дантела по краищата. Харесваш ли дантела? Някои жени я намират за много съблазнителна.
— Стига, Ейдриън. — Чувствах се, сякаш ме удряше чук, но не един, а два — един отвътре и още един отвън.
— Но може да предпочетеш някоя от кадифе. Няма да ти дращи.
— Ейдриън. — Дори очните ми орбити започнаха да ме болят.
— С цепка отстрани, за да се виждат прекрасните ти крака. Ще стига почти до бедрото с лека извивка…
— Ейдриън! — Нещо избухна в мен. — Няма ли поне за пет секунди да си затвориш устата? — Разкрещях се толкова силно, че вероятно ме е чул и пилотът на самолета. Ейдриън се слиса — нещо, което бе изключително рядко за него.
Албърта, която седеше от другата страна на пътеката срещу Ейдриън, се изправи в седалката си:
— Роуз, какво става?
Стиснах зъби и разтрих челото си.
— Мъчи ме най-гадното шибано главоболие на света, а той не иска да млъкне. — Дори не ми хрумна, че си позволявам да говоря така грубо на един старши инструктор. От другата ми страна видях през прозореца да се мярка нещо — още една сянка се стрелна покрай самолета, смътно приличаща на чифт черни криле. Като на прилеп или гарван. Пак затворих очи. Поне вътре в самолета нищо не летеше.
— Господи, защо болката не иска да се махне?
Очаквах Албърта да ме скастри заради избухването ми, но вместо нея се обади Кристиан:
— Днес нищо не е яла. По-рано ми каза, че е доста гладна.
Повдигнах клепачи. Очите на Албърта бяха изпълнени със загриженост, а зад нея Дмитрий също се размърда. Още сенчести форми замъглиха зрението ми. Повечето бяха трудно различими, но можех да се закълна, че видях нещо, приличащо на череп, да се слива с мрака. Запримигах забързано и ето че всичко изчезна. Албърта се обърна към една от стюардесите: