Както винаги, Дмитрий беше като балсам за мен. Без значение какво се случваше, винаги се чувствах в безопасност в присъствието му. При все това дори той не бе в състояние да спре случилото се на летището. Когато ме гледаше, както в този миг — с толкова нежност и загриженост, — у мен се събуждаха смесени чувства. Една част се радваше, че толкова държи на мен. Но друга искаше да бъда силна заради него и да не се тревожи.
— Роуз… — започна Албърта несигурно.
Виждах, че няма никаква представа как да се справи със ситуацията. Случилото се беше отвъд опита й. Дмитрий пое нещата в свои ръце.
— Роуз, какво се случи там? — Преди да успея да промълвя и дума, той ме прекъсна. — И този път не ми казвай, че е било нищо.
Е, ако не можех да дам този отговор, не знаех какво да кажа. Доктор Оленски побутна очилата на носа си.
— Ние само искаме да ти помогнем.
— Не се нуждая от помощ — отвърнах. — Добре съм. — Звучах също като Брандън и Брет и едва не изтърсих: „Просто паднах“.
Албърта най-после се овладя.
— Беше добре по време на полета. Но когато се приземихме, определено никак не беше добре.
— Сега обаче съм добре — отвърнах упорито, но избягвах погледа й.
— Какво се случи тогава? — не се предаваше Албърта. — Защо бяха всичките тези викове? Какво имаше предвид с това, че трябва да ги накараме да се махнат? Кои са тези те?
За миг се поколебах дали да прибягна до предишното си обяснение — онова за стреса. Сега ми се стори пълна глупост. Затова не казах нищо. За моя изненада, очите ми се напълниха със сълзи.
— Роуз — промълви Дмитрий. Гласът му беше мек и нежен като коприна. Сякаш усетих ласката му върху кожата ми. — Моля те.
В този миг нещо се пропука в мен. Беше ми толкова трудно да му устоя. Извърнах глава и се втренчих в тавана.
— Призраци — прошепнах. — Видях призраци.
Никой от тях не очакваше точно това, но честно — как биха могли? В стаята настъпи мъчителна тишина. Накрая доктор Оленски заговори с пресекващ глас:
— К-какво искаш да кажеш?
Преглътнах.
— Той ме преследва през последните две седмици. Мейсън. В кампуса. Зная, че звучи шантаво — но беше той, или призракът му. Това се случи със Стан. Блокирах, защото Мейсън беше там и аз не знаех какво да направя. На самолета… Мисля, че и той беше там… както и другите. Но докато бяхме във въздуха, не можех да ги виждам ясно. Само откъслечни проблясъци… и ужасната болка. Ала когато се приземихме в Мартинвил, той беше там в пълната си форма. И не беше сам. Имаше и други с него. Други призраци. — Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото ми и аз побързах да я изтрия, надявайки се никой от тях да не я е забелязал.
Замълчах. Не знаех какво да очаквам. Дали някой ще се засмее? Ще ми каже, че съм луда? Ще ме обвини, че лъжа и ще настоява да призная какво наистина се бе случило?
— Познаваш ли ги? — попита накрая Дмитрий.
Извърнах се и срещнах очите му. Те все още бяха сериозни и загрижени, никаква подигравка.
— Да… познах някои от пазителите на Виктор и мороите, жертви на убийствата. Семейството… семейството на Лиса също беше там.
Последните ми думи бяха посрещнати с мълчание. Всички си размениха погледи, може би надявайки се, че някой от тях разбира нещо.
Доктор Оленски въздъхна.
— Може ли да поговоря с двама ви насаме?
Тримата излязоха от лекарския кабинет и затвориха вратата. Но не съвсем плътно. Станах от леглото, прекосих стаята и застанах до вратата. Малката пролука бе достатъчна дампирските ми уши да уловят разговора. Чувствах се зле, че подслушвам, но те говореха за мен, а и не можех да се отърся от усещането, че в този момент се решава бъдещето ми.
— … очевидно това става — изсъска доктор Оленски. За пръв път я чувах да говори с толкова раздразнен тон. С пациентите си тя бе образец на спокойствие и ведрина. Трудно ми беше да си я представя ядосана, но сега определено беше. — Бедното момиче. Тя страда от посттравматично стресово разстройство4, което никак не е чудно след всичко, което се случи.
— Сигурна ли сте? — попита Албърта. — Може би е нещо друго… — Но докато думите й заглъхваха, знаех, че самата тя няма друго обяснение.
— Погледнете фактите: момиче, тийнейджърка, която е станала свидетел как един от приятелите й е жестоко убит, а след това убива убиеца. Не смятате ли това за травмиращо? Не мислите ли, че няма да й се отрази поне малко?
4
Силно тревожно разстройство (или посттравматичен стрес), което може да се развие след някакво събитие, водещо до психологическа травма. — Б.пр.