— Спря пред някакво дървено бунгало — съобщих по радиостанцията на ФБР в колата. — Застанал е извън роувъра.
— Видяхме. Сгащихме го, Алекс — отговори ми гласът на Джон Асаро. — В момента сме от другата страна на бунгалото. Вътре изглежда тъмно. Той светва лампата. Ел паис гранде дел сур17. Едно време испанците така са наричали тази местност. Идеалното място да заловим това копеле.
Ние с Кейт слязохме от колата. Тя ми се видя малко бледа, но това бе разбираемо. Температурата беше към пет градуса, ако не и по-ниска, и планинският въздух бе ободряващо хладен. Но Кейт не трепереше от влажния студ.
— Скоро ще го спипаме — казах й аз. — Той започва да прави грешки.
— Това може да е друга къща на ужасите. Ти беше прав — рече тя тихо. Очите й бяха вперени право напред. Толкова неспокойна я бях виждал само при първата ми среща с нея в болницата. — Чувствам се по същия начин, Алекс… чувствам се почти по същия начин. Зловещо. Май не съм много храбра, а?
— Повярвай ми, Кейт, и аз не се чувствам особено смел в този момент.
Гъстата мъгла като че ли никога нямаше да се вдигне. Имах чувството, че стомахът ми е препълнен с лед и киселини. Трябваше да тръгваме.
Насочихме се към тъмната завеса от дървета, стигаща до самото бунгало.
Северният вятър свистеше и виеше сред високите секвои и ели. Нямах представа какво ни очаква там.
— Мамка му — прошепна Кейт своята равносметка от нощните ни преживявания. — Не се шегувам, Алекс.
— Ще го имам предвид.
Ел паис гранде дел сур в три часа през нощта. Рудолф беше дошъл в един самотен ъгъл на края на света. Казанова също имаше къща вдън горите на юга. Изчезваща къща, където държеше своята колекция от млади жени.
Замислих се за пълните с кошмарни привидения дневници в „Лос Анджелис Таймс“. Дали Нейоми не беше преместена тук поради някаква налудничава психопатска причина? Може би беше затворена в това бунгало или някъде наблизо?
Внезапно се заковах намясто. Чувах песента на звънчета, клатени от вятъра в клоните на дърветата и тя звучеше особено зловещо при тези обстоятелства. Точно пред мен се виждаше малко бунгало. Беше розово, с бели врати и бели кантове на прозорците. Доста симпатично лятно бунгало.
— Оставил е светлината за нас — прошепна Кейт зад мен. — Помня, че Казанова пускаше силен рокендрол, когато беше в къщата.
Предполагах, че за нея е мъчително да се връща отново към пленничеството си, да го възкресява в паметта си.
— Виждаш ли някакви прилики с това бунгало? — попитах аз. Стараех се да бъда спокоен вътрешно, опитвах се да се подготвя за срещата с Джентълмена.
— Не. Аз съм виждала другата къща само отвътре, Алекс. Да се надяваме, че тази поне няма да изчезне.
— Надявам се на много други неща в този момент. Ще прибавя и това в списъка.
Бунгалото имаше островръх покрив и вероятно беше предназначено за почивка през уикенда. Доколкото можех да преценя отвън, имаше три или четири спални.
Когато се приближихме, извадих моя „Глок“. Напоследък това беше най-модното оръжие в Лос Анджелис. Тежи към половин килограм, когато е зареден, и почти не се забелязва под дрехите. Предполагах, че ще се представи отлично и в ел паис гранде дел сур.
Кейт се движеше плътно зад мен и ние продължихме да се приближаваме към полянката сред дърветата, която служеше за заден двор на бунгалото. Всъщност светеха две лампи, които трепкаха и привличаха насекоми. Едната беше на предната веранда. Втората беше в задната част на бунгалото. Започнах да си пробивам път натам. Махнах на Кейт да остане на място. Тя ме послуша.
Това може да е Джентълмена, предупредих се сам. Придвижвай се много бавно. Може да е капан. Всичко може да се случи. Оттук нататък нищо не може да се предвиди.
Можех да погледна през прозореца на задната спалня. Намирах се на по-малко от три метра от стената на бунгалото, а най-вероятно и от масовия убиец, който изправи косите на Западното крайбрежие. Тогава го видях.
Доктор Уил Рудолф крачеше напред-назад из малката стая и си говореше сам. Изглеждаше възбуден. Беше обгърнал с две ръце раменете си. Когато се приближих още малко, видях, че диша тежко. Не беше в добра форма. Сцената ми напомни за „тихите стаи“ в психиатричните болници, където пациентите отиват понякога, за да дадат воля на своите проблеми и непостоянни емоции.
Изведнъж Рудолф извика на някой… но в стаята нямаше никой, освен него. Лицето и вратът му бяха кървавочервени и той продължи да крещи, да крещи… на никого! Крещеше от дъното на дробовете си. Вените му щяха да се пръснат всеки момент.