— Господин Никозия?
Той кимна и се опита да хвърли непринуден поглед към мъжете, чакащи в изгасената кола.
— Ако ми разрешите, имам една молба към вас. Един приятел би желал да си поговорите. Бъдете така любезен да дойдете с нас, няма да ви отнемем много време.
Никозия прие. Безсмислено беше да отказва поканата или пък да търси някакво извинение, за да се измъкне. Подобна реакция само щеше да изостри недоверието на събеседниците му и да ги подтикне към по-енергични действия, от които авторитетът му неминуемо щеше да пострада пред онези, които биха искали да го видят в по-друга светлина.
Докато автомобилът прекосяваше крайните квартали на града, никой от тримата мъже не проговори. Той също не счете за уместно да задава въпроси. Завиха по един тесен коларски път между два реда портокалови дървета и той усети, че го обзема страх. Намираха се в зоната, определена за летището. Колата спря пред някаква полска къща. Вътре го чакаше един старец. По-късно узна, че това беше Никола д’Амико. Предложи му цигара и заговори на диалект:
— Както виждам, вие сте още момче. А момчетата, дори когато често грешат, не го правят от зло сърце, а поради незнание. Защото вие или не знаете как стоят нещата, или сте зле информиран. На това място не бива да се строи летище. Хората тук цял живот са се трудили, за да създадат някаква фермичка, която сега обработват и се прехранват. Тази земя ражда хубави портокали, а портокалите са най-голямото богатство на Сицилия. А ние какво искаме да направим? Да им отнемем земята и да им кажем, че трябва да си сменят занаята? Това е несправедливо, а което е несправедливо, не бива да се прави. Още повече, че тук местността не е добра, пълна е с дупки и пещери. А как може да се строи там, където е пълно с пещери? Трябва да ми повярвате, защото аз съм стар и думата ми е като хвърлен камък и защото не ми ли повярвате и продължите да пишете, сам ще ви заведа да ги видите тия пещери. Разбира се, това крие опасности и ще ви трябва смелост, защото пещерите не са най-удобното място. Малки са и са тесни. Добре е да знаете, че в тях човек влиза прав, но след два-три метра трябва да продължи по корем и дори има опасност да не открие изхода.
Никозия разбра предупреждението, но не се изплаши. Първо даде да се разбере, че ако с него се случи нещо, то в никакъв случай не би решило проблема. После изложи съображенията, които според него бяха в полза на избора за строителството на летище точно в тази зона. Старецът го изслуша с усмивка, след което се обърна към един от тримата мъже, стоящи наблизо:
— Изпратете господина. И без това вече му изгубихме достатъчно време. Дори и когато човек е млад, а това е толкова хубаво, времето все пак си остава извънредно ценно нещо.
Вторият и последен материал от разследването му се намираше вече върху бюрото на главния редактор и той дори не посмя да попита кога ще го отпечатат във вестника. Сега и да искаше да опише онова, което му се бе случило, щеше да е безсмислено. Това не беше отвличане, а чисто и просто покана за разговор. Не се беше случило нищо, достойно да бъде документирано. Пък и онези винаги можеха да се оправдаят, че са се обърнали към него единствено за да изложат тревогите на дребните собственици от въпросната зона.
Въпреки всичко тежките заплахи не излизаха от ума му. Ако страхът му вземеше връх и се обърнеше към главния редактор с молба да спре материала, щяха да възникнат куп усложнения. От друга страна, не се ли вслушаше в предупреждението, рискуваше наистина да се озове в някоя от онези пещери.
На сутринта, когато излезе втората част от разследването му, Никозия се почувства обзет от мъчително малодушие. Помисли си, че би било разумно да си остане вкъщи, ала си каза, че не е възможно цял живот да се крие. Когато жена му донесе кафето, забеляза изражението на лицето му и го запита:
— Ти какво, няма ли да излизаш днес?