— Да влезе — уморено каза дон Анджелино.
— Кукуруло — повика го д’Амико от вратата и отдръпвайки се настрана, добави: — Хайде, влизай.
Пазачът на гробището бавно пристъпи в стаята и едрата му фигура се спря пред бюрото на дон Анджелино, който му посочи стола.
— Седни, Кукуруло — покани го той и гостът се подчини. Седна и може би развълнуван от срещата, започна да мачка с ръка яката на ризата си.
С отмерен жест дон Анджелино запали недопушената си тосканска пура, дръпна два-три пъти от нея и започна да се разхожда напред-назад покрай бюрото.
— Кукуруло, имам нужда да се посъветвам с теб по един въпрос, тъй като зная, че ти си справедлив човек и винаги си знаел как да се държиш…
— На ваше разположение съм — отвърна Кукуруло и леко се поклони.
— Кукуруло, въпросът е следният: представи си, че един порядъчен човек, да речем работник, има две къщи. Едната по-хубава, другата по-лоша. Този човек живее в по-лошата и прави тази жертва, защото желае по-хубавата да остане за дъщеря му, когато един ден се омъжи. И докато чака този ден, какво прави? Дава новата къща под наем, за да задели някоя пара настрана. И ето, Кукуруло, най-после дъщеря му се омъжва. Според теб в един такъв момент и след толкова много лишения какво най-много би зарадвало бащата? Разбира се, да заведе дъщеря си пред олтара, след което да й каже: виждаш ли тези ключове? Те са от твоята къща, която е подарък от баща ти. Този баща обаче не може да изживее такова удовлетворение, защото малко преди това е отишъл при квартиранта, онзи, който живее в хубавата къща, и му е казал, че вече тя му трябва. А онзи му е отговорил: не, няма да ти върна къщата! Но как така, ще ме попиташ ти, той не го ли е предупредил от по-рано? Предупредил го е. Но тогава няма ли закон, който да казва, че квартирантът е длъжен да освободи къщата? Има такъв закон, но квартирантът не иска и да чуе за него. Защото трябва да знаеш, Кукуруло, че много хора се обръщат към закона само тогава, когато им е изгодно, и законите винаги са в полза на онези, които не желаят да ги спазват… И действително, квартирантът казва: можеш и да ме съдиш, но аз няма да изляза от тази къща…
Чувствайки се все по-зле, Кукуруло уплашено погледна Никола д’Амико. Дон Анджелино се направи, че не го забелязва, и продължи:
— Разбираш ли какво означава това, Кукуруло? Излиза, че ако този баща реши да спазва закона, ще трябва да търпи унижения и да чака цели години. Адвокати, заседания, разкарвания по разни инстанции, сметки за хонорари, защото трябва да знаеш, че в тази страна правосъдието сякаш има топузи на краката си и се придвижва безкрайно бавно, като костенурка… А през тези години задомилата се вече дъщеря ще трябва да живее по квартири и ще излезе, че всичките лишения на баща й са отишли на вятъра. Защото, знаеш ли, когато този почтен човек успее да си върне къщата, тя вече няма да е същата, която е искал да подари на дъщеря си. Ще бъде друга къща и ще му се струва като мъртва…
Дон Анджелино прекъсна и погледна госта си право в очите. Гласът му стана още по-твърд.
— Кукуруло, аз уважавам справедливите хора… Според теб какво трябва да се направи? Ако ти беше квартирантът, какво щеше да направиш?… Ти би ли върнал къщата на този баща?… Без съдебно решение…
Кукуруло сякаш бе попарен с вряла вода. Наведе глава и след няколко мига на колебание отново я повдигна. На устните му се появи странна усмивка.
— Какво мога да ви кажа, дон Анджелино?… Вие сте прав!… Смятам, че тази къща трябва да се върне… без съдебно решение…
— Браво, Кукуруло. И кога трябва да се върне?
— Веднага. Още утре сутринта човекът да си получи ключовете…
— Браво, Кукуруло! Благодаря ти…
Минавайки покрай кабинета, Масимо дочу отвътре говор и отмина. Приемният час още не беше завършил.
Докато пътуваше по магистралата, се питаше какъв бе смисълът от тези ежеседмични приемни часове. Като дете веднъж бе попитал баща си какво е това мафия. Тази дума имаше стотици синоними и още толкова други значения и затова вкъщи никой не смееше да я произнесе. В първия момент върху лицето на баща му се изписа раздразнение, после дълго се загледа в него и реши да му отговори по свой начин: „Мафията е нещо като двама души, от които единият се смее, а другият плаче. Онзи, който плаче, знае, че няма да плаче цял живот, както и другият знае, че няма цял живот да се смее.“
Тогава това обяснение бе задоволило момчето, ала минаха години и то почувства, че това не е достатъчно. За да се възвърне или отнеме усмивката, бе необходимо онова, което дон Анджелино наричаше закон, а според някои си беше насилие. На това възражение баща му отговаряше, че винаги и всякога властта трябва да се прилага с твърда ръка, в противен случай се превръща в израз на слабост, нещо като лай на куче, което не хапе. С течение на времето Масимо стигна до убеждението, че дори Макиавели не би споделил подобно схващане. Защото, ако Макиавели учеше херцога на изкуството да владее с цел да укрепи личното му благосъстояние, то баща му и останалите, които мислеха като него, се мъчеха да увековечат една исторически отхвърлена система. Онези, които заставаха пред дон Анджелино, понякога го молеха да им помогне срещу някаква несправедливост, но в повечето случаи му искаха услуги, чиято законност се определяше единствено от неговото благоволение. Случваше се да го търсят за някоя служба в местната администрация, но най-вече го молеха да им даде пари, за да отворят някое магазинче или да се издокарат на сватбата на дъщеря си. Понякога канеха Големия баща за кръстник на първородния им син, за да си спечелят честта хората да се обръщат към тях на вие.