Сега, когато разговаряше с нея, Масимо си даде сметка, че онези години безвъзвратно са отминали и са ги разделили. Роза се бе вкоренила в еднообразието на своето ежедневие, докато той все още търсеше някакъв по-различен път, за да се съхрани такъв, какъвто беше. Изпи си кафето и стана. Очакваше всеки момент сестра му да започне да го разпитва как така все още не си е намерил прилично момиче, с което да се задоми, или направо да му се присмее за погубеното му калугерско призвание. Сбогува се набързо с нея. Очевидно много вода бе изтекла от онези летни вечери, когато мечтаеха заедно.
Паркира колата в центъра и тръгна да се поразходи по тротоара на голямата сенчеста улица „Либерта“, която разделяше града на две части. Свечеряваше се и хората излизаха на разходка. Оттук натам, покрай павилиона за вечерните вестници, пред входа на кафенето щеше да срещне все едни и същи хора. Все същите приятели, все същите непознати гласове. Всичко, което бе направено в Палермо, беше дело на хора като баща му. За останалите сякаш пространството не достигаше. Те просто безропотно понасяха да бъдат зрители на едно състезание, от което самите те бяха изключени. Младежите или очакваха да се махнат оттук, или се примиряваха и заживяваха ден за ден, без други планове и надежди, освен да се настанят в някой удобен пристан из меандрите на местната администрация. Помисли си, че ако си имаше момиче, може би щеше да открие у самия себе си стимул да живее, ала досега бе имал само няколко незначителни истории и това му създаваше тревожното чувство, че някак от само себе си животът му се изпразва от съдържание. И така както вървеше по тротоара, затъвайки все по-дълбоко в отчаянието си, без да се интересува от онези, които можеше да срещне от другата страна на улицата, изведнъж реши да направи нещо срещу чувството, което го беше обзело.
Върна се на паркинга и влезе в колата. Десет минути по-късно почука на вратата на Ерина. С нея го беше запознал Стефано няколко месеца преди да се ожени. Ерина го посрещна с усмивка: тя никога не говореше, когато й се стореше, че клиентът й няма желание за това. А Масимо винаги бе мълчалив. Съблече се бавно и се излегна на леглото. Оттук тя погледна мрачната му физиономия, широко отворените му очи и си помисли, че в тях няма и следа от онази арогантност, която познаваше у брат му. Сякаш не бяха синове на един и същ баща.
Коленичи пред него. Масимо никога досега не бе поискал от нея да се любят, но тя отлично знаеше как да запълни мълчанието. Започна леко да го хапе, за да предизвика някаква реакция върху безизразното му лице, но долови единствено неуспешния му опит да се усмихне. Тогава тя се върна там, където той я очакваше, и пристъпи към акта им на близост чрез единственото нещо, което Масимо бе в състояние да й предостави.
Десета глава
Д’Амико за първи път се качваше в самолет и ако се бе решил на това, то бе единствено от уважение към дон Анджелино, който държеше всичко да приключи възможно по-скоро, а самолетът бе най-бързото средство, за да се придвижи до Севера.
От години Лука го подиграваше за тази негова мания да пътува единствено с влак и автомобил, но когато веднъж открито му подхвърли, че сигурно го е страх, тогава Никола д’Амико, старият consigliori, чието минало го сродяваше с почти всички членове от наказателния кодекс, се почувства задължен да даде някакво обяснение. Дълбоко вярващ в теорията за малшанса, той твърдеше, че един-единствен неудачник в самолета е достатъчен, за да провали съдбата му, която той в никакъв случай не желаеше да поставя в ръцете на случайни хора. Затова и сега, преди да закопчее колана си, той огледа пътниците, за да се увери, че сред тях няма физиономия на анонимен терорист или на жива торпила.