Стана, взе от шкафа бутилка вино и напълни догоре две чаши.
По всяка вероятност дон Сантино щеше да замине едва след няколко дни, тъй като преди това имаше да уреди някои неща, но пристигането му в Палермо щеше окончателно да разреши проблема. Този път, докато наблюдаваше облаците през люка, д’Амико съвсем забрави за страховете си. Беше доволен, че успя да потисне честолюбието си и не обвини Билечи, задето не се бе обърнал към дон Анджелино за земите на Стефано. С това само напразно щеше да го подразни. Помисли си, че ако дон Анджелино бе проявил слабост или поне умора, обръщайки се към Билечи едва след злополучната акция на строежа, то старият предприемач бе показал същата слабост, допускайки човек като Ардицоне да не се съобразява с властта му. За момент видя някаква странна прилика в съдбата на двамата старци и за първи път у него се появи чувство на съжаление към онзи, когото винаги бе считал за Големия баща.
„От едно и също дърво сме издялани“ — му бе казал Сантино Билечи, потупвайки го по рамото на сбогуване. Беше прав. И тримата бяха създадени по един калъп и от едно и също старо дърво, което обаче започваше да се огъва като дъгите на бъчва, от която един след друг избиваха тежките обръчи, държащи ги заедно.
Единадесета глава
Дон Сантино се завръщаше инкогнито в Сицилия, за да изпълни неприятната си мисия. С други думи, отиваше да възстанови властта си, която ден след ден се изплъзваше пред очите му. Самият той постепенно се бе освободил от нея заедно с бремето на своята отговорност, която впрочем никой вече не му и приписваше. Сега се връщаше, за да наследи сам себе си и с единствената цел да извърши един акт на справедливост.
След дългата раздяла отново щеше да види жена си. Тя го бе последвала в изгнанието му, но там се разболя и лекарите я посъветваха да се върне в Палермо, където климатът щеше да й помогне да се възстанови. Така той остана сам. Винаги си бе мечтал да има син, който да го съпроводи до последното му жилище, но не му беше съдено да изживее тази радост. И никой нямаше да наследи властта му. Сега на седемдесетгодишна възраст го бяха въдворили в това село, навътре в континента, в един свят, съвършено различен от онзи, в който бе преуспял, и където дори собствената му жена не беше край него. И въпреки милиардите, които имаше, старостта му беше нерада. Беше се борил, за да стане господар, ала се оказа, че е един нещастен господар, след като подвластните му си позволяваха да не го зачитат за нищо. Не биваше да допуска това, в противен случай щеше да изгуби всичко. Беше работил, за да създаде империя. Заради властта бе пожертвал дори и удовлетворението да изживее спокойно старините си и сега не можеше да се примири с мисълта, че животът му ще свърши в някой старчески дом за милиардери.
Докато пътуваше, си мислеше за всичко онова, което би искал да направи, ако бе още млад, и сърцето му се изпълни с горчивина. Погледна часовника си. След няколко часа щеше да си е у дома. Тереза го очакваше. Той отново нямаше да й каже какви са намеренията му и тя, уви, отново нямаше да му зададе никакви въпроси. Сега вече бе твърде късно, за да си заговорят отново.
На гарата го чакаше Ардицоне заедно с още двама мъже, които той почти не познаваше. Изглежда, Ардицоне държеше да демонстрира авторитета си. Попита ги къде е съветникът: отвърнаха му, че Пиетро Николози е получил апандиситна криза и че ще отидат при него в къщата му край морето до Сферакавало.
Автомобилът напусна града с пълна скорост, прекоси околовръстното шосе и се насочи по пътя за Пунта Раизи. На разклона за Карини завиха по една отбивка над селото и колата се затресе по каменистия път. Дон Сантино хвърли поглед към къщите, които оставаха зад тях, и заговори, без да поглежда Ардицоне:
— Оттук ще стигнеш ли до Сферакавало, Ардицоне?
— Малко ще заобиколим, но затова пък е по-сигурно.
Няколко минути продължиха да пътуват мълчаливо. Двамата мъже отпред упорито избягваха да се обръщат. Ардицоне не откъсваше поглед от него. Това вече не бе просто неуважение, а пълно незачитане. Сякаш вече не съществуваше. Преди да тръгне, бе уведомил единствено Николози, а сега ето че Ардицоне го водеше незнайно къде по този изровен път. Помисли си, че трябва да бъде нащрек, но пък покажеше ли подозрителност, щеше да излезе, че се страхува.
— Ардицоне, къщата на Николози не беше ли край морето?