— Да, но тук сме в полето. Дон Сантино не харесва ли полския въздух? Та той е толкова полезен, особено за болни хора…
Ардицоне го погледна в очакване на отговор, от който да изпита вкуса на своята победа, но дон Сантино не каза нищо.
Колата спря пред една къща. Някога в нея криеха приятелите, които не биваше да се появяват из района. Нямаше други автомобили, нито се усещаха признаци за нечие присъствие. Един от непознатите мъже му отвори вратата, но в погледа му нямаше и следа от уважение. Дон Сантино не му обърна внимание и слезе сам.
Другият понечи да го претърси, но той го спря с поглед:
— Нямам оръжие — каза той и проследи Ардицоне, който бе извадил от багажника един автомат.
Всичко изглеждаше като екзекуция и дон Сантино с мъка си помисли, че и през ум не му бе минавала мисъл за подобен край. Знаеше, че рано или късно щеше да бъде убит, но си представяше, че ще умре с оръжие в ръка, убит от засада или пък покосен по обичайния начин с автоматични изстрели от някоя минаваща кола. Това обаче, което ставаше сега, бе един жалък и трагичен край на цялата му кариера като дон.
Изненада се от твърдия поглед, с който Ардицоне го наблюдаваше. Навярно в този момент, готвейки се да го убие, чувстваше съвестта си чиста, сякаш му предстоеше да изпълни една най-обикновена заповед. Ако това бяха младите и методите им, той нямаше никакво желание дори и да се опита да ги разбере.
— И останалите ли са съгласни? — попита той.
— Никой нищо не знае — спокойно отговори Ардицоне.
Дон Сантино се почувства истински щастлив от това, че никакъв съд не се бе произнесъл над него. И никаква присъда не бе определила съдбата му. Усмихна се, сякаш на някакво далечно видение, после се огледа и попита:
— Къде? — Не се вълнуваше, че ще умре; всъщност хората с неговия занаят бързо изгубваха чувството за страх от смъртта, а освен това и годините му толкова се бяха натрупали, че вече се чувстваше уморен.
Ардицоне му посочи гърба на къщата и той тръгна, последван от тримата мъже. Почти цялата стена беше обрасла с бръшлян, който се виеше и зад ъглите. Ускори крачките си. Дали щяха докрай да го бележат с низостта си, или пък Ардицоне действително имаше данни да застане на върха и щеше да го погледне в очите, преди да го застреля? Усети куршумите в гърба си, потрепери, обхванат от някаква безумна радост, и се свлече на колене.
Последва безкраен миг, в който зелените листа му се сториха още по-близки и огромни. Никога не се бе лъгал в оценките си за хората: този, който го убиваше, с нищо не бе успял да го учуди. После почувства силна топлина в тила.
И пред очите на Гаспаре Ардицоне той тежко се строполи безжизнен в тревата.
Едно време всяко убийство бе свързано с някаква поука за живите. Мъртвият биваше захвърлян на пътя или сред полето и всички разбираха, че върху него е било приложено смъртно наказание. Понякога върху мъртвия биваше оставян някакъв знак, като например камък в устата на предателите или птица в ръцете на донжуаните, стигнали накрая до фаталната погрешна стъпка, за да напомня на другите, че тази смърт е била отсъдена според изконните правни норми, които никой не може да престъпва. В други случаи, когато между клановете се водеше война, убитите се изоставяха на показ, с което воюващите фамилии, от една страна, демонстрираха престижа и властта си, а, от друга, целяха да покажат печелившите си удари пред анонимните съдии на безпощадния им двубой.
Сега вече нямаше никаква полза от подобен род демонстрации, напротив, те само можеха да се окажат опасни. Сега просто неудобните хора изчезваха мистериозно и повече никой нищо не научаваше за тях. Нито труп, нито следи за издирване, нито възможност за следствие. Тази ужасна игра, незачитаща елементарните правила на почтеност, практически елиминираше държавата и нейните представители. Понякога се случваше да открият на четири метра под земята трупа на човек или по-скоро онова, което бе останало от него; карабинерите стигаха до някакво предположение за самоличността на жертвата, ала когато отидеха да разпитат близките, получаваха отговор, че същият отдавна се намира в Щатите или в Германия и че навярно там се е оженил отново, тъй като не е благоволил да изпрати никаква вест за себе си. Тогава карабинерите завеждаха в архива случая като убийство с неизвестен извършител и насилието над закона биваше опаковано в пълно мълчание.
Едно време мълчанието на вдовиците се купуваше, като семейството им се осигуряваше, а смъртта на съпруга се представяше за нещо печално, но неизбежно. Жените спокойно можеха да оплакват мъжете си, а целта на обезщетението беше да избият от главата си миража на отмъщението, включително и мисълта за признания пред полицейските власти.