Впрочем пирамидалната постройка на властта във фамилията държеше воините и техните началници в неведение за това, което ставаше. Николози щеше да им обясни появата на нови хора с решението на дон Сантино да сформира още едно бойно отделение предвид очакваните сблъсъци с фамилията Феранте и никой нямаше да възрази.
Мазино все по-рядко ходеше във фермата. Не че толкова държеше да угоди на дон Анджелино, който, при все че не обичаше да има много хора в къщата си, изискваше от тях да се обаждат веднага щом им позвънеше по телефона, а защото връзката му с Мариуча болезнено го беше обсебила. Беше се влюбил и чувстваше, че и Мариуча изцяло му се е отдала. Всяка вечер Мазино паркираше колата в една съседна улица на около стотина метра от къщата й и прекарваше при нея почти цялата нощ. Тръгваше си призори, когато и най-ранобудните съседи още спяха. Но сега вече тези нощни срещи не му бяха достатъчни. Често си търсеше поводи да я вижда и през деня или се отбиваше уж случайно, за да не ги одумват съседите, и двамата се любеха. Отначало гледаше да не й показва колко важна за него бе тяхната връзка, но скоро се отказа от тези си старомодни скрупули и се отдаде напълно на чувствата си. Любовта им беше страстна и отчаяна. Мариуча винаги с готовност задоволяваше дори и най-дълбоко спотаените му желания. Притискаше го до себе си, сякаш искаше той никога да не излиза от нея. Тогава изпитваше някаква необяснима тревога и страх, че всеки момент може да го изгуби. Сексуално Мазино бе по-силен от нея. Даваше й всичко онова, от което Стефано я бе лишавал през няколкото им месеца брачен живот поради задръжките си, които той погрешно считаше за уважение към нея. Веднъж още в началото Мазино я целуна и я накара да се обърне с гръб към него. Мариуча не подозираше какво бе неговото намерение и когато я проникна, тя нададе дрезгав стон, който той сподави, натискайки главата й във възглавницата. Впоследствие любовната им практика се усложни. По негово настояване тя престана да носи бельо под траурните си дрехи, за да бъде готова във всеки момент да му се отдаде. Правеше му удоволствие да я обладава навсякъде, където я завареше, без дори да я съблича. Понякога я караше да застане на прозореца, сядаше под перваза, облегнат на стената, и искаше от нея да му описва хората, минаващи по улицата, докато той започваше бавно да я целува под дрехата й, знаейки, че това много й харесва. Постепенно се възбуждаше, като усещаше как гласът й все повече се разтреперва, и ако тя спреше за момент, той й крещеше да продължава, докато накрая не издържаше, спускаше щорите и с неудържима страст я поваляше на дивана.
Напоследък обаче Мазино се беше затворил в странно мълчание. Беше сигурен, че Мариуча не би се издала пред никого, но любовта им ставаше толкова безумна и ненаситна, че го плашеше. Чувстваше, че рано или късно неизбежно ще се случи нещо. Знаеше, че дон Анджелино нямаше да му прости за стореното, още по-малко за това, че бе злоупотребил с доверието му, а той предпочиташе да умре, отколкото да се опозори пред баща си, пред фамилията и пред самия дон Анджелино, който го обичаше като свой собствен син. Обикновено тези мисли го спохождаха, когато мълчаливо пушеше в леглото, след като се бяха любили с Мариуча и тя, сгушена до него, лежеше изтощена и задъхано му шепнеше: „Говори ми, Мазино, моля те, говори ми.“ Тогава той й се усмихваше и започваше да й разказва приключенията си със Стефано, за които самият Стефано никога не й беше казвал. Описваше й първите си любовни изживявания, забавленията си с проститутките и въобще цялата си печална кариера на любовник.
Една нощ, месец след като се бяха любили за първи път, Мариуча му каза, че сигурно е бременна. Новината го порази, но не го изненада. Беше се случило онова, което винаги бе предчувствал като неизбежно и което щеше да ускори развръзката на натрапчивите му опасения.
В първите месеци след като се ожениха, Стефано и Мариуча желаеха да имат дете, но очакванията им останаха напразни. Когато отидоха на лекар, той ги посъветва да бъдат търпеливи и им каза, че понякога тези неща идват ненадейно, но може и никога да не се получат, въпреки че и у двамата не бе намерил нищо нередно. Сега това нещо се бе случило и те предчувстваха, че времето вече работи против тях.
Мазино се опита да я успокои. Каза й, че още е рано да изпада в паника, но когато тя му заговори за детето, сякаш то вече съществуваше, разбра, че самият той нямаше да направи нищо, за да прекъсне бременността й, и с цената на всичко щеше да запази детето. Не беше способен да избяга от собствената си отговорност за случилото се. Възпираха го много неща. Възпираше го вярата му в Бога и най-вече мисълта, че веднъж потъпкал законите му, щеше да загуби и упованието си в него. Така, черпейки сила от греха си, те решиха да чакат развитието на нещата.