Мариуча беше убедена, че не й остава нищо друго, освен да се махне или направо да изчезне от града. Най-важното обаче беше да запази спокойствие и в никакъв случай да не допусне погрешна стъпка, която можеше да провали всичко. След няколко дни щяха да кръстят сина на Роза и на тържеството всички погледи щяха да са насочени към нея. Това щеше да бъде първото й изпитание.
Вечерта преди празника Мариуча получи колет. Разтвори го и вътре намери чифт черни дамски гащи. Нямаше никаква бележка. Обхваната от мъчително безпокойство, тя веднага се обади на Мазино, за да го попита какво означава този подарък.
— Успокой се — отговори той след кратка пауза, — аз ги изпратих. Ей тъй на шега, нали знаеш колко те харесвам в черно бельо. Хайде, ще се видим по-късно — добави той и затвори телефона.
Някой беше открил връзката им, помисли си Мазино, и този някой не беше човек от фамилията. Този подарък бе едно предупреждение, а и цветът му — израз на морална присъда.
Сложи пистолета в джоба си и излезе.
Тринадесета глава
Празненството започна малко преди обяд и щеше да продължи до вечерта. Гостите бяха повече от хиляда и се настаниха по масите в голямата градина зад дома на дон Анджелино. Масимо бе преброил повече от триста автомобила, чиито номера даваха красноречива, макар и непълна представа за териториите, над които от години наред се разпростираше властта на баща му. Приятелите на фамилията бяха дошли отвсякъде, както от Севера, така и от целия остров. Бяха се събрали в чест на детето, но Масимо си даваше сметка, че присъствието им бе нещо повече от израз на почит и уважение.
— Не е ли чудесно семейното ни тържество? — повтаряше Никола д’Амико, който продължаваше да минава по масите и да се прегръща с приятелите.
Не ще и съмнение, че това наистина беше голямо тържество, но Масимо се чувстваше скован при вида на множеството непознати физиономии. Вече се беше ръкувал с куп хора и всеки път бе изпитвал неприятното чувство, че цялата сърдечност и уважение, които му засвидетелстваха, се дължеше единствено на това, че бе син на дон Анджелино. Тези хора знаеха всичко за него, знаеха как вървеше учението му, знаеха слабостите му и дори бяха научили за необяснимите му меланхолични настроения.
Мъжете бяха лъснати и издокарани в черни костюми и вталени ризи. Някои от тях изглеждаха доста елегантни, но достатъчно бе да си отворят устата, и произходът им веднага излизаше наяве. Жените бяха отрупани с деца и бижута и изглеждаха поласкани от честта да присъстват на това пиршество заедно с мъжете си. Възбудени, сякаш за първи път бяха попаднали в такова общество, те помитаха всичко в чиниите си и само от време на време повдигаха глава от тях, за да се усмихнат на някоя позната или да ударят плесница на най-немирните палавници. След църковната церемония шествието се отправи към имението на дон Анджелино, където половин полк сервитьори, всичките надеждни и проверени хора, обслужваха масите.
Обядът започна малко след един, а към три часа все още продължаваха да поднасят на гостите нови и нови ястия. Масимо вече не се съмняваше, че целият този панаир няма да приключи преди полунощ.
Баща му бе седнал на централната маса под колонадата, в компанията на Никола д’Амико, Лука, голяма част от десетниците и някои видни представители на приятелските фамилии. Саза Гризанти се намираше в чужбина, но бе намерил начин да изпрати подаръка си: верижка с кръст от масивно злато, върху който бяха монтирани три брилянта. Когато го видя, Масимо се усмихна и си помисли, че малкият Анджелино може би щеше да го носи едва след петнадесет години, и то само при положение, че израснеше достатъчно силен, за да го издържи на врата си.
В една стая на партера бяха изложили всичките подаръци и цяла една от стените й беше покрита с банкноти от по петдесет и сто хиляди лири, закачени от името на отсъстващите или пък от онези, които бяха решили по този начин да изразят вниманието си към първия внук на дон Анджелино Феранте. При все че Масимо бе виждал подобно нещо единствено на сватбата на брат си, това съвсем не го изпълваше с гордост. Чувстваше се някак си като чужд сред своите и реши, че в крайна сметка баща му, изглежда, беше прав да казва, че образованието по-скоро отчуждава хората един от друг, отколкото да ги сближава.