В момента на естрадата се изявяваха неаполитански певци. Бяха дошли много техни представители, може би защото връзките с неаполитанската мафия бяха възобновени едва преди шест месеца. Между сицилианци и неаполитанци никога не бе царяла особена симпатия, тъй като схващанията и принципите им твърде много се различаваха. Новите арогантни мафиоти градяха властта си, като излагаха на показ своята сила, докато „старата гвардия“ правеше точно обратното. Връзките между сицилианци и неаполитанци бяха прекъснати преди пет години, в деня, когато един треторазреден мафиот, едно нищожество, обиди важна личност от фамилията Гризанти. Последният бе отказал да търси сметка на тази дребна риба и бе поискал извинение направо от Тотоно, или Командора, както го наричаха — човека, който държеше в свои ръце голяма част от контрабандния внос на цигари и контролираше пазара на електродомакинските уреди. Виновен, че е пропуснал да уведоми хората си за присъствието на сицилианеца, Тотоно му бе поднесъл своите извинения и го бе поканил да се чувства негов „гост с всички произтичащи от това права“. Да бъдеш считан за „гост“ означаваше да имаш правото „да видиш, да пипнеш и да се възползваш от сделките, които в момента осъществява домакинът“. Беше израз на особено благоволение и се практикуваше на всички нива. Сицилианецът поблагодари на Тотоно и почтително го увери в своите най-приятелски чувства, но вместо да остане в Неапол една-две седмици, както се прави, той не напусна града цели две години, през които здраво проникна в делата на Тотоно, отне му половината град, както все още се говореше в Неапол, и унизи властта на Командора, който беше принуден да го търпи, тъй като се страхуваше от конфликт с фамилията Гризанти.
Две години по-късно сицилианецът се завърна вкъщи и повече никой нищо не чу за него. Тотоно, с прозвището Командора, беше застрелян в една тясна уличка на Санита и двата града прекратиха всякакви контакти. Едва преди няколко месеца дон Емилио Гризанти на връщане от едно от многобройните си пътувания до Щатите отново беше установил приятелски отношения с неаполитанците, които предвиждаха и взаимни услуги при използването на пристанищата. От този момент натам дори и певците се възползваха от мирния договор и мнозина от тях започнаха да слизат в Сицилия, за да пеят на големите празненства. Ето защо не беше чудно масираното им участие в музикалната програма на кръщенето, още повече че дон Анджелино беше поканил за кръстник на внука си Салваторе Акарди — единия от съветниците на дон Емилио Гризанти.
Масимо седна на стълбището в задния двор на къщата и се облегна на колоната, за да се предпази от силната светлина на прожекторите. Запали цигара. До слуха му достигна ехото от мощните уредби на оркестъра, който тъкмо бе засвирил марш. Вероятно най-близкият приятел на фамилията отново искаше да демонстрира показната си церемониалност. Появи се Бенито Браманте и се запъти към него. Масимо, също както и баща му, винаги бе изпитвал симпатия към Бенито, който в редките случаи, когато му се отдадеше да се добере до сцена, се наричаше Бени Баримър. Беше единственият човек, способен да го развесели и да разсмее баща му. Притежаваше необикновен талант, който можеше да го направи голям комик, и обикновено, приемайки ролята на чудак, ефектно пускаше номерата си. Лицето му беше издължено, несиметрично и сякаш върху него винаги бе застинала гримаса, предизвикваща смях. Човек никога не можеше да го види сериозен.
— Ами ти защо не си на сцената? — попита го Масимо.
— Ами аз исках малко да попея, и то имах голям мерак, само че баща ти ми каза да си седя на мястото и да си трая — отвърна Бенито и повдигна рамене. Не посмя да добави, че онова, което му бе предадено от Никола д’Амико, го бе разстроило и бе породило в него опасението да не би да е изпаднал в немилост. Седна на стълбите и Масимо го прегърна.
— Е, и без това по-едрите риби ще дойдат чак довечера, така че дотогава все ще те пуснат — отвърна приятелят му и го погледна, но долови, че иронията му не е постигнала целта си, тъй като, изглежда, Бенито беше убеден, че не го допускат до сцената именно заради едрите риби. Разбра, че Браманте е взел на сериозно шегата му, и го разтърси.
— Ей, фарисей такъв! Баща ми чудесно знае какъв артист си ти и много те обича. Не разбираш ли, че все още не те пуска на сцената, защото чака да дойдат и другите?
Каза го ей така, но беше сигурен, че не греши, тъй като прекалено добре познаваше баща си. Погледна Бенито и видя, че лицето му грейна.
— Знаеш ли, и аз си помислих за това, но не исках да си правя илюзии.
— Хайде, върни се там и ще видиш, че скоро ще те извикат пред микрофона — подкани го Масимо. — И гледай да им покажеш кой си и какво можеш!