Видя го да се отдалечава. Смачканата му физиономия с мъка прикриваше вълнението му. Откакто дон Анджелино му бе създал дом и семейство, Бенито бе станал съвсем друг човек. Разбира се, голямата заслуга за това бе на благодетеля му, който поиска от него окончателно да се раздели с онези занимания, с които беше дебютирал в подземния свят.
И действително дебютът на Бенито не беше успешен. Още като момче по време на окупацията му предложиха да участва в обира на един голям хранителен склад, охраняван от американците. Складът се намираше на Четирите кьошета в Палермо и пред всяка стена на сградата имаше патрул, който сновеше от единия й ъгъл до другия. Предварително набелязали жертвата, момчетата изпратиха Бенито при войника, за да му поиска една цигара. И докато американецът се бе навел над хлапето, за да му даде пакетче дъвки, получи силен удар по главата и изпадна в несвяст. Бандата съблече униформата му и го остави в камионетката, предназначена да откара заграбената плячка. Няколко минути по-късно, докато Бенито се изкачваше по стената на склада, вкопчил се във водосточната тръба, едно от другите момчета облече униформата на американския войник и зае неговия пост. Мястото беше слабо осветено и отдалече никой от американците не забеляза подмяната на патрула. Добрал се до склада, Бенито започна да хвърля на приятелите си всичко, което му попаднеше подръка. Надолу полетяха цели кашони с консерви от телешко месо, достатъчни да захранят черния пазар за цяла седмица. Неведнъж от тъмнината се разнесоха гласове да престане и да слиза, но Бенито, изглежда, бе решил да изпразни целия склад и продължаваше да хвърля чували, които падаха на улицата или направо в камионетката, паркирана до тротоара. Накрая реши, че е приключил, и заслиза като котка по водосточната тръба. На два метра от земята усети две ръце да го сграбчват за колана на панталоните и просъска сърдито: „Остави ме, мога и сам“, ала ръцете не го пуснаха. Миг по-късно с изненада установи, че се е озовал в ръцете на огромен негър във военна униформа, който го вкара в един джип, където вече го очакваха приятелите му с белезници на ръцете.
Така Бенито Браманте опозна карцера, който обаче не промени темперамента, а още по-малко склонностите му, породени впрочем единствено от нуждата. Трябва да кажем, че още като малко момченце винаги си лягаше преди братята си и ги очакваше в средата на леглото, за да го стоплят с телата си. В замяна на това сутрин ставаше първи, за да е сигурен, че ще намери какво да сложи на гърба си. Когато излезе от карцера, мина през кратък курс и стана „стръв“ на автобусните джебчии. Заставаше срещу предварително набелязаната жертва и започваше да я гледа право в очите. После всичките му мускули се напрягаха, сякаш изпадаше в каталепсия, и започваше тихо да мълви нещо през зъби. Обзет от любопитство, човекът се навеждаше към него, за да се опита да разбере сподавените звуци, които сякаш излизаха от утробата на нещастното момче, и тогава то произнасяше по-отчетливо: „Моля ви, кажете ми, блед ли съм?“
Пътникът едва успяваше да кимне в знак на потвърждение, когато Бенито се вдървяваше като каменна статуя и се отпускаше в ръцете му. Нещастната жертва биваше принудена да го хване с две ръце, за да го задържи, докато Бенито отпускаше ръце надолу и треперейки като в епилептичен припадък, повтаряше: „Зле ми е, зле ми е.“ И докато хората викаха към шофьора да спре автобуса, изплашени от състоянието на момчето, което сякаш всеки момент щеше да припадне, в действие влизаше джебчията, който отмъкваше портфейла на жертвата. Изнесен от автобуса, Бенито неминуемо проявяваше признаци на подобрение, благодареше на жертвата и на останалите си спасители и се изгубваше из тесните улички на Шанхай. Номерът действаше безотказно из всички тролейбусни линии на Палермо до деня, в който се случи неприятна изненада. Бенито тъкмо бе застанал пред един непознат и преди още да се разтрепери, забеляза, че мъжът го гледа с такова изражение, което не му оставяше ни най-малка надежда. Пътникът се наведе към него и тихо му прошушна: „А сега какво, пак ли ще припадаме?“ Хвана го за ръката и без съмнение щеше да се развика, ако Бенито внезапно не му бе продумал, придавайки си най-заплашителното и същевременно ласкаво изражение:
— Давай да слезем без много врява, така ще е по-добре за всички. Хайде, не се безпокой.
Слязоха без много шум на следващата спирка, но непознатият продължаваше да го стиска за ръката и се разкрещя извън себе си от гняв, че си иска портфейла, откраднат му предишната седмица. Бенито го успокои и се огледа наоколо, след което го запита с най-добронамерения си тон: