Слушайки я от подсъдимата скамейка, Вани Колафиоре беше пребледнял. Чувстваше, че тази жена го ненавижда, спомни си какво му бе казала пред трупа на мъжа си и изтръпна от ужас, тъй като разбра, че тя иска колкото се може по-бързо да го пуснат на свобода, за да го накара да плати с живота си за това убийство. Не се съмняваше, че се опитва да го изтръгне от ръцете на закона, за да му приложи друг вид правосъдие. Започна да крещи, каза, че тя дава неверни показания, че единствен той е виновен за убийството, и заяви пред изумените съдии, че за нищо на света не иска да бъде пуснат на свобода. Започна да трепери, сякаш обладан от зли духове, и се наложи да го изведат от съдебната зала. След това съдиите решиха, че по всяка вероятност двамата са в интимни отношения и че всеки се опитва да прояви повече благородство спрямо другия. Четири години по-късно Вани Колафиоре излезе от затвора. На третия ден Анджелино Феранте го причака на полето, извика името му и го застреля с пушката си, след което отиде в дома на Ана, прегърна я и вдовицата разбра, че брат й е извършил истинския акт на правосъдие. Дон Анджелино беше задържан, съден и оправдан поради липса на доказателства. Двадесет души свидетелстваха, че през вечерта на убийството са го видели да играе на карти в селското кафене. По това време той вече беше станал твърде уважаван човек.
Този спомен сякаш му вля нови жизнени сили. Отметна пуловера от коленете си, пусна го на тревата и стана от креслото. Бианко и Неро веднага дотичаха при него. Наведе се да ги погали по главите, след което отново ги заведе в колибата им. Слънцето се беше вдигнало високо и в къщата вече бе настъпило раздвижване. Очакваше го тежък ден. По време на вчерашния празник го бяха уведомили, че предишната седмица дон Сантино е бил видян на гарата, а д’Амико имаше сведения, че фамилията Билечи набира нови хора. Всичко това не даваше покой на дон Анджелино. От тези хора вероятно щяха да формират нова бойна група, но ако кланът Билечи се въоръжаваше, това бе знак или че вече не зачита решенията на дон Сантино и се подготвя за решителна схватка, или че старият Билечи се е отметнал от дадената дума. Второто беше невероятно. Дон Сантино беше човек на честта и никога не би се отказал от думата си. И все пак имаше нещо странно: беше пристигнал преди седмица и точно оттогава фамилията беше започнала скришом да набира нови хора, сякаш присъствието му в Палермо минаваше без последствия. Внезапно дон Анджелино стигна до мисълта, че старият му приятел е мъртъв. Ето защо и Тереза Билечи беше отклонила поканата да присъства на празника. Ето защо се беше извинила пред Никола д’Амико с думите, че не е в състояние да дойде. Сега всичко се изясняваше. Това прозрение възвърна хладната му решимост, която винаги го съпътстваше пред лицето на неизбежното. Влезе в къщата. Старата прислужница се появи от кухнята с чаша кафе. Дон Анджелино се усмихна на доброжелателния укор в погледа й, взе кафето от ръцете й и се затвори в кабинета си.
Час по-късно, преди още да е пристигнал Никола д’Амико, телефонът иззвъня. Обаждаше се дон Емилио Гризанти, доайенът на фамилиите, за да му предаде, че с него се е свързал съветникът на Билечи и го е помолил да свика и ръководи извънредно събрание. Уведоми го също така, че дон Билечи е мъртъв, но не каза нищо повече, тъй като очевидно не беше упълномощен да дава повече обяснения. Съобщи му, че събранието ще се проведе в срок до една седмица, но че за часа и мястото ще бъде известен в последния момент. Завърши с това, че лично той отговаря за организацията и сигурността на събранието.
Дон Анджелино го изслуша, без да го прекъсва, след което му отговори, че приема събранието да се ръководи от фамилията Гризанти и е съгласен да участва, но при условие, че вместо дон Сантино Билечи на масата за преговори няма да седне Гаспаре Ардицоне.