Бяха посрещнати от един изискан господин, когото никой от тримата никога не беше виждал. Непознатият набързо ги претърси за оръжие, след което им връчи по една табелка с имената им. От този момент всеки от гостите ставаше член на клуба и присъствието му на това място изглеждаше напълно оправдано от голямата купа, изложена на видно място върху една дълга маса във фоайето.
В този момент се появи дон Емилио и ги отведе в една малка зала, временно преустроена в барче.
Заведението вече беше изпълнено с хора, но първият поглед, който срещна дон Анджелино, бе този на Гаспаре Ардицоне, застанал с чаша в ръка в отсрещния ъгъл. За момент двамата хладно се измериха с поглед, после Ардицоне бавно поднесе чашата към устата си и отпи една глътка, насочвайки изцяло вниманието си върху резена лимон, който плуваше в аперитива му. Вече всички бяха дошли и скоро дон Анджелино бе заобиколен от вниманието както на старите, така и на новите си приятели. Той се ползваше с най-голям авторитет измежду босовете на трите фамилии, които управляваха съдбините на Западна Сицилия. Останалите, дошли от източните брегове или от вътрешността на острова, можеха да се считат само за довереници на организацията, която се нуждаеше да има навсякъде за свои представители хора, склонни дори и поради лични съображения да поддържат нейната система и законите й. Срещаха се и нови лица, но самият факт, че до този момент те бяха останали непознати, означаваше, че тези хора все още не бяха завоювали истинска власт в редовете на голямата обща фамилия.
Дон Анджелино от години познаваше този ритуал. В изпълнение на молбата, отправена към фамилията му — една от трите, имащи право да организират общи събрания, — Емилио Гризанти щеше да открие разискванията с кратка встъпителна реч, в която щеше да обяви главната новина на деня: смъртта на Сантино Билечи. Нямаше да коментира събитието, тъй като щеше да даде думата на съветника на мъртвия дон, който подробно щеше да изясни причините за смъртта му и за мълчанието на фамилията до този момент, оправдавайки го с опасението, че една преждевременна подмяна на дон Сантино Билечи е могла да предизвика нежелателни промени в структурата на организацията. После съветникът щеше да даде предложението си за новия дон и щеше да поиска мнението на останалите фамилии.
Скоро Емилио Гризанти обяви, че могат да започват. Обърна се към присъстващите и посочвайки парка, каза шеговито:
— Когато бащите работят, синовете имат правото да се позабавляват.
Онези, за които се отнасяха тези думи, разбраха, че е настъпил моментът да се оттеглят и да оставят доновете сами. Дон Анджелино се раздели с Никола д’Амико и Лука и се отправи към залата, където щеше да се проведе събранието. Под името му на табелката, която му бяха връчили, пишеше „член-учредител“ и предстоящото събрание наистина беше обявено като събрание на учредителите на клуба.
Около дългата маса, която създаваше впечатление за провеждане на административен съвет, бяха наредени осемнадесет стола. Когато всички се настаниха, Емилио Гризанти взе думата.
— Приятели — започна той, — ще кажа само няколко думи. Преди всичко искам да ви благодаря, че дойдохте. В една фамилия винаги трябва да цари хармония, а хармонията означава да можем във всеки момент да се съберем заедно и да си поговорим. Този път аз имам честта да ръководя събранието, тъй като бях помолен да събера приятелите, но всички вие знаете, че в тази зала се намира един човек, който се ползва с по-голям авторитет и има повече право от мен да заеме това място — и при тези думи се поклони към дон Анджелино. Веднага след това смени тона и продължи: — За жалост този път между нас не е и един наш приятел, който ни напусна завинаги.
При тези думи всички станаха на крака, за да отдадат почит към мъртвия, преди още Емилио Гризанти да бе произнесъл името на дон Сантино Билечи.
— Дон Сантино Билечи — продължи той след кратка пауза — винаги е бил честен и уважаван човек и преди всичко наш приятел, така както и всички ние го обичахме. Мир на душата му. Уви, това е животът и ако сега сме се събрали тук, то е, за да помислим за живите. Ние, така да се каже, сме в постоянна война, а когато човек води война, трябва винаги да е готов някой край него да падне в боя. Важното е да извоюваме крайната победа. Господа, давам думата на Пиетро Николози. И без това поводът за нашата среща е проблем, свързан с тяхната фамилия, а в чужд дом се влиза само с човека, който държи ключовете от вратите му.
Дон Емилио Гризанти не притежаваше дар слово и кратката му реч буквално го изтощи, поради което седна на стола си с явно облекчение. Така или иначе събранието все пак беше открито.