Пиетро Николози стана бавно, намести очилата на носа си и преди да заговори, обходи с поглед седящите около масата, сякаш за да си направи сметка колко от тях ще приемат решенията на фамилията, които в случая по-скоро бяха решения единствено на Гаспаре Ардицоне.
— Приятели — започна той, — през дългите години, в които служа на фамилията Билечи, никога не ми се е случвало да погазя каноните на честта, благодарение на които сега нашата организация е толкова силна и преди всичко така уважавана. Обичах дон Сантино и ако той ме направи свой consigliori, то бе, защото знаеше, че винаги съм се опитвал да му подскажа най-правилното и най-честното решение на всеки проблем, засягащ фамилията ни.
Тук Николози извиси малко глас.
— Виждал съм дон Сантино да убива, за да накаже онзи, който е дръзнал да вдигне ръка срещу член на фамилията му; виждал съм го също така и да убива, защото ни беше научил, че който стори зло на някой от хората му, все едно го е направил на него самия. Години наред съм го виждал да се бори като истински лъв, после този лъв се оттегли в един от ъглите на своята клетка, за да си отпочине, а известно е, че когато един лъв задреме — и тук погледна към дон Анджелино, — ловецът винаги се опитва да се възползва. След като четирима от най-ценните ни хора бяха убити като кучета, дон Сантино вече не поиска моя съвет, съвета на онзи, който трябваше да представлява, да защитава паметта на мъртвите и да му подскаже по какъв начин да отмъсти за тях. Вместо това дон Сантино нареди да проявим търпение, да чакаме и най-вече да не предприемаме нищо. По-скоро бих си отрязал едната ръка, отколкото да наредя на момчетата да се оставят да ги избиват, без да реагират. Но какво, по дяволите, бяхме отгледали в нашата фамилия? Хора или гробари?! И така, наистина погребахме нашите мъртви, но с тях погребахме и един човек, който вече не беше достоен да представлява фамилията, защото мъжете на тази фамилия са различни от него и във вените им все още тече силна кръв. Погребахме нашите мъртви и със същата скръб погребахме и един стар лъв, от който вече никой не се страхуваше. И ако сторихме това, повярвайте ми, приятели, то бе, защото нямахме какво друго да направим.
Спря за момент, след което каза:
— И ако някой от вас си помисли нещо друго, това би означавало, че не ни уважава.
Николози отново извиси гласа си, в който сякаш вече звучеше заплаха:
— Това би било все едно, че иска скришом да наднича в къщата ни през пердетата, при положение че както дон Емилио се изрази, ние му предлагаме връзката с ключовете от всички врати, в това число и от входната. Сега фамилията Билечи намери човека, подходящ да го замести. Това е достоен човек, уважаван, смел и неопетнен, с две думи, такъв, какъвто беше самият дон Сантини, преди да изпадне в летаргичния си сън. Освен това бих допълнил, че той по-скоро прилича на онзи род овчарски кучета, които предпочитат да хапят, преди да излаят. Познавате го всички. Това е Гаспаре Ардицоне. Все още е млад и има още какво да научи, но от него ще стане истински дон, още повече че лично аз давам дума пред вас да остана до него, за да го предпазвам от евентуалните грешки, които би допуснал под влияние на своята младост и на буйната си кръв. Дон Емилио Гризанти, това е всичко, което имах да кажа.
Дон Емилио се вгледа в лицата на присъстващите, които се бяха обърнали към него, бавно поклати глава, сякаш се опитваше интуитивно да предугади реакциите им, които току-що чутото щеше да предизвика във всеки един от тях, после се отпусна върху облегалката на стола си и глухо каза:
— Давам думата на онези от вас, които искат нещо да кажат, след което ще преминем към гласуване.
Сега беше ред на дон Анджелино да заговори и всички погледи се бяха насочили към него. Старецът беше изслушал речта на Пиетро Николози, зареял поглед в празното пространство и свил юмруци пред устните си. Разтвори длани, с отмерен жест положи ръце върху масата и стана на крака с израз на дълбоко нежелание, сякаш необходимостта да говори му струваше огромно усилие.
— Прав е Пиетро Николози… — започна той и направи кратка пауза. — Прав е Пиетро Николози, че кирливите ризи се перат у дома, а във всеки дом ще се намери поне един, който не се страхува да си измърси ръцете. Призванието на мръсника е да прави мръсотии и да създава хора, които да се врат из тях, и Пиетро Николози може да бъде напълно сигурен в това. Никой от нас няма намерение да му помага, така че той спокойно може да се отдаде на своето призвание и колкото си иска да пере кирливите ризи на Гаспаре Ардицоне!