— Ето че сега съм по гръб. Ще проявиш ли интерес към мен?
След тези думи двамата се любиха така, както никога не го бяха правили до този момент. От този ден в разговорите им вече не се появиха неща, от които можеше да се почувства унизен.
— Един ден заедно ще тръгнем на дълго пътешествие, нали? — каза Атилия и Лука кимна в знак на съгласие.
И все пак не беше доволен от себе си, че се е влюбил точно в този момент и точно в жена като Атилия. Не му харесваше и това, че тя го вместваше в своите планове, които не че толкова не одобряваше, колкото се страхуваше прекалено да не го откъснат от неговия свят и интересите му. Накрая, изпитваше огорчение и от това, че дон Анджелино бе в течение на любовта му и може би го осъждаше.
Атилия се бе записала в университета, така че сега вече не трябваше да се явява на точно определена дата, както за училище, а можеше да остане при чичо си колкото си иска. Мисълта за тази връзка, която винаги досега беше отхвърлял, изпълваше Лука с дълбока печал. Той усещаше, че тя руши силата и авторитета му, най-малкото в очите на дон Анджелино. За първи път си помисли за Масимо, без да го съжалява за това, че беше отишъл в Америка. Той беше млад, притежаваше къщи и строителни парцели и можеше да си позволи всичко, което си пожелае. Можеше да изживее неща, които никога досега не му се бяха случвали, да си намери момиче, да го вода навсякъде със себе си, дори да се ожени и да живее с него, докато не му омръзне. А ето че за разлика от него той седеше на този стол и мечтаеше, скръстил длани зад тила си, изпълнен като ученик с безброй съмнения и страхове, но в същото време унил и уморен като старец, в очакване животът му да бъде затрупан под събитията, които дори не се опитваше да промени. Можеше да отиде в града, да се разходи с момичето си, но вместо това трябваше да стои на този хълм, да охранява отшелническата обител на дон Анджелино и да чака появата на Ардицоне, за когото пет пари не даваше, но когото ненавиждаше, тъй като чувстваше, че е способен да се намеси в живота му. Този мъж можеше да се появи всеки момент, за да избие всички тях или за да бъде убит самият той. Лука се беше зарекъл, че собственоръчно ще го застреля, тъй като единствено това можеше да оправдае жертвите, които беше направил. Бе намерил опора в хладната решителност, която най-много се доближаваше до природата му и в най-пълна степен се покриваше с онзи образ, който се харесваше на дон Анджелино и най-вече на самия него.
Осемнадесета глава
Телефонът продължаваше упорито да звъни, но Масимо знаеше, че не трябва да вдига слушалката. Това беше личният номер на брат му и никой друг, освен него нямаше правото да се обажда. Лучано щеше да се върне едва на следващия ден. Беше го уведомил за това, макар че често му се случваше да изчезне за ден-два и без да се обажда. Масимо вече дори не си задаваше въпроси какви ли са причините за тези чести отсъствия. Лучано го бе приел в апартамента си, но не го допускаше до личните си работи. Поне такова решение бе взел в деня след пристигането му. Беше дошъл да го посрещне на летище „Кенеди“ заедно с Барбара и Масимо се беше изненадал да го види в компанията на бившата му съпруга. Не му трябваше много време, за да разбере, че са останали приятели. Барбара не пропускаше да му се обажда винаги, когато идваше в Ню Йорк. Изглежда, двамата все още поддържаха интимни отношения, още повече че единствено в леглото между тях винаги беше царяла пълна хармония. В деня на пристигането му тримата бяха отишли да обядват в един известен ресторант и още тогава Масимо успя да си даде сметка, че брат му е станал важна личност. Познаваше много хора, както впрочем и самата Барбара, и му се налагаше непрекъснато да се ръкува. Барбара се смееше с повод и без повод и мисълта й сякаш винаги летеше в облаците. Това явно дразнеше Лучано и той не й позволяваше да отива по-натам от третото мартини. На масата не можаха да си кажат кой знае колко неща. Двамата братя си размениха няколко думи на сицилиански, после Лучано реши да изпрати Барбара вкъщи, извика й такси и бившата му съпруга си тръгна, без да му се сърди.
Лучано явно беше доволен, че брат му е дошъл, и още същата вечер покани вкъщи няколко свои приятели, за да отпразнуват пристигането му. Имаше доста момичета и като че ли всяка от тях се чувстваше задължена да се погрижи за него, сякаш го третираха като някакъв важен провинциалист, на когото не искаха да спестят нито едно от удоволствията, които големият град предлага на богопомазаните. Това внимание му беше неприятно, тъй като го поставяше в неравностойно положение, и Лучано незабавно го усети. На следващата сутрин двамата седнаха да изпият по едно горещо кафе, за да оправят главите си от последствията на алкохола, и стана въпрос за това. Лучано го запита дали би му доставило удоволствие да се запознае с приятелите му от Ню Йорк, той отхвърли предложението му и от този момент натам остана изключен от личния живот на брат си.