— Обзалагам се, че още не си свалил нито едно гадже — каза той, оправяйки възглавницата на брат си.
— Точно така, нито едно — отвърна Масимо, но в гласа му не прозвуча никакво съжаление.
— Искаш сам да си го изровиш от дупката му, нали? Все пак бъди внимателен къде ходиш и с какви се събираш. Тук порядъчните хора си лягат рано. Лека нощ.
Лучано излезе от стаята и малко след това Масимо загаси лампата. Преди да заспи, искаше да си мисли за момичето, което щеше сам да изрови от дупката му.
Деветнадесета глава
Лучано беше прав. В Палермо нещата отиваха на зле за всички, независимо от това, че всеки по свой начин предчувстваше злополучната развръзка на непоносимото очакване. Мазино също преживяваше мъчителни дни, макар и причината за тях да не беше свързана с фамилията. Ако вдовицата на Стефано Феранте не се пристягаше в корсаж, всеки щеше да забележи, че е бременна. Мариуча вече беше започнала да изпитва първите признаци на бременността и си даваше сметка, че рано или късно ще се случи нещо, което ще я издаде пред близките й. Тази мисъл я изпълваше с отчаяние и потискаше Мазино, който с всички сили се опитваше да й вдъхне кураж. Веднъж тя му предложи да признаят всичко пред дон Анджелино, но той поклати отрицателно глава. Беше готов да излезе сам срещу петима, но никога не би намерил смелост да застане пред човека, който го бе обикнал като собствен син, и да му каже, че е излъгал доверието му и го е опозорил. Нямаше сили да разговаря по този въпрос и с баща си, тъй като добре знаеше каква любов и благоговение изпитва съветникът към дон Анджелино. Страхуваше се, че ако научеше истината, той не би му простил, че е замесил името му в тази непочтена история, и би се отказал от него.
Неведнъж си бе задавал въпроса кой беше изпратил пакета с черните дамски гащи, но после се бе отказал да мисли за това, тъй като нещата бяха стигнали дотам, че сега тази подробност беше без особено значение.
Мариуча бе застанала пред масата и гладеше кухненските пердета. Мазино я погледна с желание да открие в нея нещо, което го отблъсква. Искаше му се да прокълне деня, в който бе дошъл в дома й и я бе повалил на килима, но вместо да го изпълни с презрение, този спомен още повече го убеждаваше до каква степен е свързан с тази жена. Приближи се до нея и нежно прокара ръка върху корема й. Мариуча повдигна очи и му се усмихна, след което отново наведе глава и смирено продължи работата си.
— Мисля си, че детето трябваше да се роди другаде — промълви сякаш на себе си Мазино.
Мариуча не разбра добре какво точно има предвид и си каза, че вероятно е решил да избягат далеч оттук, някъде, където фамилията не би могла да ги открие.
Започна да прехвърля през ума си далечни и непознати страни, като например Южна Африка, където и през зимата е топло, хората не се познават така, както тук, и всеки от тях, когато заговори за фамилията си, има предвид само жена си и децата, а не някакво безчетно множество от непознати, пред които е длъжен да дава обяснение за всяка своя постъпка.
— Да, това дете трябваше да се роди на друго място — повтори Мазино.
— Защо казваш трябваше? — попита Мариуча.
— Защото дори и то няма друг избор. Трябва да се роди тук… тъй като ние живеем тук, а не другаде… Не разбираш ли, че в тази страна сякаш всичко е предварително написано като на книга… и че ние сме като едни гумени човечета, сицилиански гумени човечета, които не носят радост нито на себе си, нито на другите?… Тук човек не би могъл да избере дори смъртта си.
— Мазино, не биваше да ми говориш тези неща…
Мазино тъжно се усмихна:
— Все едно. И без това вече всичко е без значение.
Отиде да си налее чаша вода. Гърлото му беше пресъхнало и чувстваше нужда да излезе, да подиша свежия вечерен въздух и да разсее малко мъчителните си мисли, които тегнеха и над Мариуча, но не искаше да я оставя сама. Виждаше, че се задава нещо страшно, и се готвеше да го приеме. Когато остави чашата, изражението му се бе променило. Сякаш настроението му отново се бе възвърнало.
— Знаеш ли, Мариуча… Ако се родя отново, ще искам да работя… Ще стана монтьор, стругар, пожарникар или дори…
Мариуча го погледна и нежно му се усмихна.
— Ти няма да се родиш отново, Мазино д’Амико…
В този момент телефонът иззвъня. Мариуча остави ютията върху поставката, и излезе в коридора. Върна се след малко.
— Беше за теб.
— Кой?
— Не зная. Някакъв мъж. Каза ми: „Предай на Мазино д’Амико да слезе в бара на ъгъла, тъй като един негов приятел иска да си поговорят.“ После затвори.
След тези думи Мариуча тихичко заплака. Ако бяха имали намерение да я предупредят, навярно биха й казали същите неща на сутринта преди убийството на Стефано. Видя как Мазино освободи предпазителя на пистолета и го напъха под жартиера на чорапа си, но дори и не направи опит да го спре. Знаеше, че няма да я послуша. Веднъж Стефано вече й бе казал дори и през ум да не й минават подобни мисли, защото те с нищо не помагат, а само правят по-несигурен мъжа. Погледна Мазино в очакване, че ще й каже нещо. Той нежно я целуна по челото.