— Не се тревожи, връщам се веднага. Всъщност така дори е по-добре.
После излезе. При други обстоятелства не би излязъл толкова бързо. Най-малкото, щеше да се обади по телефона на приятелите си, които незабавно щяха да пристигнат и да обкръжат района, за да предотвратят евентуални изненади. Сега обаче трябваше да действа сам. По всяка вероятност искаха само да говорят с него, в противен случай нямаше да му се обадят, а щяха да го причакат от някой автомобил пред изхода и да изпразнят един пълнител в него.
Както винаги улицата беше доста оживена. Барът се намираше на десетина метра от дома на Мариуча. Стигна до него и влезе. Вътре няколко момчета се забавляваха пред игралните автомати, а до джубокса бе застанал един мъж и наблюдаваше как вилката на грамофона се приближава към избраната от него плоча. На бара седяха мъж и жена, а на една маса в дъното до малката стъклена витрина седеше възрастен мъж, когото никога не беше виждал. Старецът стана и му махна с ръка.
— Заповядайте, седнете — покани го той и при вида на плахото му, кротко изражение Мазино се запита какво ли общо може да има този човек с неговата история.
— Хайде, сядайте — повтори непознатият и му посочи стола с отмерен жест, напомнящ търпеливото спокойствие на счетоводител. — Аз пия чай, защото нещо ме боли гърлото, но вие сте млад и вероятно предпочитате кафе. Ще го приемете ли от мен? — попита той и с този ритуален въпрос завърши запознанството им. После направи знак на бармана, който веднага разбра поръчката му.
Мазино седна така, че един от трите крака на кръглата масичка се падна до лявата му ръка. Ако се наложеше, можеше да вдигне масата като щит пред себе си или да я прекатури и да скочи вдясно към бара. Разкопча якето си и се обърна така, че докато разговарят, да наблюдава както входната врата, така и бара. Това не убягна от погледа на стареца и той подхвърли:
— Това място е закътано и никой няма да ни безпокои. Позволете ми да ви се представя. Името ми е д’Иполито.
На Мазино дори и през ум не му мина да му подаде ръка. Беше видял много хора да умират в момент, когато се ръкуваха.
— Нека минем на въпроса, господин д’Иполито. Вероятно имате да ми казвате нещо?
— Разбира се, разбира се — отвърна старият, но спря, за да изчака сервитьора да остави кафето на госта му. Изпрати го с поглед, след което продължи: — Приятелите, които ме изпращат, са разумни хора и разбират много неща. Според мен, когато двама млади се обичат, всичко останало може да се подреди, стига само да проявят малко воля за това. За съжаление обаче съществува и друг тип хора, за които честта на снахата има по-голяма стойност от живота на едно добро момче.
— Давайте по същество — прекъсна го Мазино. Винаги бе изпитвал непоносимост към фарисейските тиради от подобен род, изпълнени с куп недомлъвки, но никога не стигащи до открити заплахи. Дразнеше се от фалшивия бащински тон на този старец, още повече че той не бе човек, когото можеха да сплашат с приказки.
— Изглежда, не ме разбрахте, Мазино д’Амико — продължи д’Иполито и в гласа му прозвуча повече решителност. — Нас не ни засягат отношенията ви с тази госпожа. По-скоро е възможно от тях да се заинтересува дон Анджелино, но кому е нужно да му казва за това? Ние сме практични хора. Нали си спомняте за онзи парцел, който Стефано не пожела да продаде? Сега ние сме склонни да го купим. Достатъчно е само да убедите госпожата да ни го продаде — а на вас това няма да ви е трудно, — и всичко ще се подреди от просто по-просто. Двамата ще заминете където си пожелаете, тъй като светът е хубав, когато човек има пари, а когато дон Анджелино научи за продажбата, вече ще сте достатъчно далече оттук и ще можете спокойно да си живеете от лихвите на тези пари. Това, което ви предлагам да направите, освен всичко друго е и едно добро дело, тъй като тук хората продължават да се избиват заради едно нищо и никакво си жилище, докато нещата винаги могат да се уредят с пари и както току-що споменах, с мъничко добра воля.
Сега вече в думите на д’Иполито нямаше и следа от предишните му недодялани иносказания. Явно беше, че Ардицоне го е изпратил да преговаря с него за парцела на Стефано, но така също и за да го предупреди, че ако не приеме предложението му, дон Анджелино незабавно ще бъде уведомен за връзката му с Мариуча. Дори не си и зададе въпроса дали Ардицоне знае за състоянието на вдовицата, тъй като в момента това нямаше особено значение. Изглежда, единственият изход от ситуацията беше да приеме предложението на д’Иполито. Дори и да откажеше, това нямаше да го спаси от гнева на дон Анджелино, когато узнаеше за връзката му с жената на Стефано. Реши, че трябва да разговаря с Мариуча. Все едно, никой друг не можеше да вземе това решение.