В десет часа се обади д’Иполито и в единадесет се срещнаха в барчето на ъгъла. Двадесет минути по-късно бяха въведени в кабинета на нотариуса. Всичко стана по-лесно, отколкото си мислеха. Документите бяха приготвени и оценката на парцела изглеждаше реална. Вече цялата зона на север от Кавалкавиа принадлежеше на фамилията Билечи и сега с покупката на това последно парче земя ставаше възможно да започне строеж на цял жилищен квартал, който щеше да стигне чак до шосето. Нотариусът връчи на Мариуча Феранте чек за сто милиона лири и добави, че ако отново има нужда от нея, той ще я извика в следващите двадесет и четири часа.
Няколко минути по-късно вече бяха на улицата. Д’Иполито явно бързате да се разделят и Мазино си каза, че сигурно гори от нетърпение по-скоро да отиде при Ардицоне и да го уведоми за продажбата. Старецът им се извини, че няма възможност да ги върне вкъщи, стисна чантата си под мишница и тръгна пеш по улица „Либерта“.
Двамата влязоха в закусвалнята на театъра и Мариуча си поръча порция ризото. Мазино не сваляше очи от нея, докато тя ядеше с огромен апетит. Изглеждаше далеч по-спокойна. Сякаш напрежението, което не им даваше покой от седмици насам, сега внезапно се бе стопило и дори това личеше по чертите на лицето й. По-късно, когато минаха покрай едно туристическо бюро, Мариуча се спря и го погледна многозначително. Беше като хипнотизирана от пъстроцветните обяви, може би защото всяка от тях представляваше една възможност да устроят живота си, който сега напълно им принадлежеше.
— Ако паспортите ни бяха в нас, можехме още сега да си купим билети и да заминем — прошепна тя. — Дори не бих се върнала вкъщи и бих тръгнала без никакъв багаж.
Мазино не отговори. Задоволи се само да й се усмихне съзаклятнически, след което двамата се отправиха към таксиметровата пиаца.
Докато пътуваха към къщи, Мариуча се притисна до гърдите му.
— Знаеш ли, че никога не съм вземала такси? Нито веднъж, дори и когато ходех на училище — добави тя.
— Една порядъчна госпожа не се качва в колата на непознат мъж — отвърна той и се засмя.
— Не, не, по-скоро трябваше да кажеш нещо друго: това е първият път, когато двамата излизаме сами — усмихна се тя и го погледна с нежен укор.
Влязоха в апартамента без каквито и да са подозрения, но още в антрето, докато Мариуча се запъти към банята, Мазино почувства, че не са сами. Инстинктивно посегна към колана си, но не успя да извади пистолета. Две могъщи ръце го сграбчиха за гърлото и някой силно го удари в стомаха. Преди да изгуби съзнание, до слуха му стигна отчаян писък откъм банята. Опита се да извика, но мракът го обгърна.
Когато отново отвори очи, наоколо цареше тишина. Прокара ръка по тила си и когато я погледна, видя, че по пръстите му има кръв. Бяха го ударили по главата, но раната не изглеждаше дълбока. С мъка се надигна. Вероятно го бяха ритали и по ребрата, но все пак беше жив. Попита се защо ли не го бяха доубили, но в този момент дочу плисък на вода, която се стичаше отнякъде на пода. Автоматично се затътри към банята и когато стигна до вратата, усети сякаш втори удар в стомаха. Мариуча лежеше превита на две под мивката, от която водата преливаше и се стичаше на пода. Мокрите коси бяха полепнали по изкривеното й от ужас лице и сякаш цялото отчаяние на ужасната й агония се бе събрало в свитите юмруци. Мазино се добра до мивката, затвори крана, после се облегна на стената и се свлече на пода. Взря се с безумен поглед във водата, която продължаваше да се стича и да залива обувките му, после бавно извърна главата на Мариуча и срещна широко отворените й очи, устремени сякаш някъде в безкрая. Стори му се, че остана така цяла вечност, лишен от всякакви мисли и чувства. Накрая се изправи, спъна се в чантата с парите, която се търкаляше, захвърлена до вратата, и излезе. Отиде до колата си на ъгъла на улицата. От този момент започваше да живее един живот, който не му принадлежеше и който му беше подарен единствено за да изпълни ролята си на свидетел. Сега в съзнанието му вече не съществуваха нито хора, нито образи.
Минути по-късно изкачи стълбището на хотел „Три звезди“. Братовчед му Пиетрино Гамбара беше навикнал на такива неочаквани посещения.
— Дай ми една тиха стаичка и се обади на дон Анджелино. Кажи му, че съм тук — обърна се Мазино към него.
Пиетро не му зададе никакви въпроси и го заведе до стаичката в дъното на коридора, до която не достигаха уличните шумове. Притежаваше три хотела като този в града и знаеше, че по всяко време е длъжен да приюти всеки, който се явеше при него от името на дон Анджелино. Беше видял много ранени момчета да умират под скалпела на лекаря, но обикновено даваше подслон на хора, които трябваше да се укриват. Никога не беше виждал Мазино в такова състояние, но дори и през ум не му мина, че може да му се е случило подобно нещо. Върна се в стаичката си на партера и стори онова, което му беше наредено.