— Дори не съм те карал и да работиш — глухо и с горчивина прошепна Никола д’Амико и Мазино най-после разбра, че всичко онова, от което баща му го беше лишавал, бе продиктувано от желанието му да го създаде по свой образ и подобие. Внезапно се изсмя. Смехът му прозвуча нервно, истерично, отчаяно и веднага секна. Продължи да гледа баща си. В един момент усети сълзи в очите си и му мина през ум, че жалката му, изкривена от страх физиономия влива нова отрова в сърцето на баща му. Всичко това обаче вече нямаше никакво значение. „Искам да плача и това си е мое право — каза си той. — Това е последният избор, който все още не ми е забранен, и ако някой си помисли, че плача от страх, нека върви по дяволите!“ Никога не беше обичал баща си така, както в този момент, може би, защото той всъщност никога не му бе принадлежал така, както сега.
— Защо не ги повикаш да влязат? Хайде, кажи им да ме застрелят, така поне всичко ще свърши по-скоро.
Очите на баща му се наляха със сълзи и Мазино го погледна съчувствено.
— Благодаря ти, че не избяга — отвърна старецът и Мазино разбра, че ще трябва да изиграе ролята си до края, за което беше подготвян през целия си живот.
— Не можех да си позволя такова нещо. Зная, че съм виновен — прошепна Мазино и почувства, че е съвсем искрен. Не беше способен да импровизира в момента, в който му предстоеше да умре. Видя баща си да изважда от джоба си един пистолет и в първия момент не разбра какво ще последва. Никола д’Амико остави пистолета върху леглото и тихо промърмори, сякаш се срамуваше, че той трябва да му подсказва какво да направи:
— Използвай го.
Остана още няколко секунди, загледан в лицето на сина си, опитвайки се да запомни всичко в този миг, само не и дълбокия смут в изражението на немите му очи. После, сякаш уверен в онова, което бе видял, той се обърна, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В коридора се изправи в целия си ръст, взря се пред себе си, без да удостои дори с поглед двамата мъже, които го бяха придружили, и застина в очакване. Миг след това чу приглушеното ехо от изстрела.
Внезапно потрепери и раменете му сякаш се превиха под някаква огромна тежест.
— Изнесете го — прошепна той.
Двадесет и първа глава
Тялото на Мазино беше пренесено в апартамента на Мариуча и бе положено до трупа й с надеждата, че разследването на полицията ще стигне до заключение, че става дума за убийство, последвано от самоубийство по сантиментални причини. Версията беше твърде повърхностна, но в замяна на това най-малко злепоставяше фамилията. Освен това, дори и да не бяха прибягнали към такава инсценировка, полицията пак щеше да открие връзката на вдовицата с Мазино д’Амико. Негови отпечатъци имаше из цялата къща, така че изчезването му неминуемо щеше да събуди множество въпроси във връзка със смъртта на Мариуча и фамилията щеше да си има куп неприятности.