— Свали си палтото — каза му тя, без дори да го погледне, и се озърна да види контакта до леглото, за да включи грамофона. Намери го, внимателно избра една от плочите, отправяйки към Масимо многообещаващи погледи, изпълнени с ентусиазъм, и се изтегна върху завивките, за да се наслади на любимия си изпълнител.
Макар и да си бе свалил палтото, Масимо не се чувстваше съвсем удобно. Настани се на леглото до нея, опитвайки се да изглежда непринуден, и хвана ръката й. Останаха така известно време, докато той реши, че би могъл да я целуне. Желаеше го още от мига, в който бе прекрачил входната врата на апартамента и бе попаднал в интимния свят на Карол, от който тя го бе държала настрана до този момент. И все пак стана така, че самата Карол направи първата крачка. Обърна се към него, опря се на лакътя си и го погледна нежно. Масимо си помисли колко приятно би било, ако тя го целунеше, и се загледа в тавана, търсейки да си възстанови някои картини, за които често бе мечтал. Почувства, че отново се затваря в себе си, както ставаше винаги в моментите, когато най-пълно трябваше да се откъсне от своите мисли, но в този момент Карол се доближи до него и го целуна. Устните й го докоснаха съвсем плахо и мимолетно, след което отново се отдръпна и продължи да го гледа мълчаливо. Внезапно Масимо си спомни за гердана и стана от леглото. Искаше да й даде всичките подаръци в този момент. Извади гердана от джоба си и й го подаде с две ръце.
Тя го погледна, сякаш не вярваше на очите си.
— Ей, какво е това? Но ти си луд! Винаги съм казвала, че ти наистина си луд! — възкликна тя, взе гердана и го сложи на шията си. После го прегърна и го притисна до себе си, продължавайки да повтаря: — Ти си ангел, ти си един луд, луд ангел.
Сега вече Масимо бе престанал да се самонаблюдава. Отдели я леко от себе си, обгърна лицето й с две ръце, нежно я положи да легне и започна да я целува. Карол затвори очи и провря тялото си под неговото. Той посегна да разкопчае ризата й, но този път тя се отдръпна от него. По лицето й нямаше и следа от предишната й усмивка. Гледаше го така, сякаш за последен път искаше да му каже, че това, което са на път да направят, е извънредно сериозно, после му каза: „Почакай ме“, и излезе от стаята.
Масимо отново остана сам. Съблече се, легна под одеялото и изчака, докато шумът от банята спря. Карол влезе в стаята и легна при него. Любиха се дълго и Масимо не можеше да се отдели от нея, тъй като за първи път му се случваше така пълно да се отдаде на една жена.
Карол се притискаше към него и продължаваше да повтаря: „Говори ми, моля те, говори ми.“ И докато я обладаваше, Масимо чувстваше, че все по-дълбоко се потапя в едно чувство, което винаги му бе убягвало. Започна да й говори и й каза всичко, което му мина през ума, по накрая спря, тъй като и той самият не успяваше да следи смисъла на думите, които излизаха от устата му. Чувстваше, че й говори хубави неща, защото беше влюбен в нея, но така, както и друг път му се беше случвало, не можеше да слуша сам себе си. Карол го прегърна с отчаяние и той разбра, че навярно й беше казал, че на следващия ден си заминава. Видя я, че плаче, и й каза, че скоро ще се върне, а тя, изглежда, му повярва, защото си изтри очите и му поиска цигара.
Малко след това стана. Никой от двамата нямаше желание да се разделят. Карол донесе от кухнята кренвирши с бисквити и ядоха в леглото. После отново се любиха.
Беше вече нощ, когато той се облече. Искаше да се прибере вкъщи, за да се види с Лучано. Все още не бе успял да го уведоми за последните събития във фамилията от смъртта на Мариуча и Мазино насам, тъй като брат му беше в Мексико и едва тази сутрин му се бе обадил, за да му каже да го чака, тъй като щял да мине за няколко часа през Ню Йорк.
Карол не разбираше защо бе нужно да си ходи, а той пък нямаше желание да й дава обяснения. Каза й само: „Трябва да тръгвам, трябва да тръгвам. Ще ти се обадя по телефона утре сутринта, преди да излезеш за работа.“ Целуна я още веднъж и хукна по стълбището.
— Не искаш ли да ти извикам такси? — викна му тя през вратата.
— Знаеш, че винаги съм бил късметлия — отвърна той и й махна с ръка за сбогом. На входната врата си вдигна яката на палтото и бръкна в джобовете си. Помисли си, че с трябвало да си купи визонен калпак, но си каза, че ще го стори при следващото си идване в Ню Йорк. Духаше студен и сух вятър, който го посрещаше на всяка от безбройните пресечки, разполовяващи кварталите на града.
Повървя петдесетина метра, стигна до ъгъла и се огледа дали няма да се появи светеща табелка на такси. Не се виждаше жива душа. Изглежда, щеше да му се наложи да се прибере пеша, което впрочем нямаше да му е за първи път. Наложи си да не брои кварталите, които му остават до Медисън авеню, и се върна в мислите си към Карол и към всичко онова, което двамата бяха преживели през последните няколко часа. Беше щастлив и сега гледаше с оптимизъм на бъдещето. Обърна се наляво и за малко не се спъна в един боклукчийски варел. Явно беше на прав път. Още седем квартала в северна посока и щеше да се озове почти пред дома на брат си. Видя отдалече един негър, олюлявайки се, да приближава с ръце в джобовете на шареното си яке и се отдръпна до бордюра, за да му стори път. Негърът обаче спря пред него и заклати глава. Изглежда, беше пиян. Повдигна помътнелите си очи към него и каза: