Хвърли недопушената си цигара и се прибра, за да си легне. Минавайки край кабинета, видя светлина под вратата и на устните му се появи усмивка на съчувствие към стария дон, принуден да замине в изгнание. Влезе в стаята си, съблече се, загаси лампата и заспа веднага щом си легна, тъй като за първи път от седмици наред бе намерил начин да се примири със съвестта си.
На следващата сутрин Кармела го събуди и му поднесе чаша горещо кафе. Дон Анджелино беше в кабинета си и навярно изобщо не си беше лягал. Навън момчетата вече бяха натоварили багажа му в колата, която щеше да го закара на гарата. Розета го чакаше заедно със съпруга си в антрето и когато се сбогува с него, се разплака.
Дон Анджелино целуна дъщеря си и се опита да се пошегува:
— Защо плачеш? Най-малко ти имаш основание да се оплакваш. Нали и без това вкъщи те чака друг Анджелино?
После махна недоволно на зет си, който стоеше настрана, сякаш искаше да му припомни, че един мъж не бива да допуска жена му да изпада в такова състояние, сбогува се с Никола д’Амико, Лука, Кармела и десетниците, които бяха дошли да го изпратят, и се качи в автомобила. Други две коли, едната отпред, другата отзад, го съпроводиха до гарата. По пътя не се случи нищо и два часа по-късно влакът, който трябваше да го отведе на север, бавно потегли от перона.
Двадесет и трета глава
Лука прекара следващите дни в обмисляне на плана си.
Знаеше къде да намери хората на Гризанти. Всяка вечер те ходеха в града, за да играят в едно нелегално казино близо до пристанището. Щеше да извика един от тях навън под някакъв предлог и да го принуди да проговори. Не бе изключено обаче и десетниците да не знаят къде се намира скривалището на Гаспаре Ардицоне и в такъв случай провалът му щеше да има опасни последици, а нито той, нито фамилията можеха да си позволят риска от нов неуспех. Когато разбра обаче, че в казиното се появява и Тото Гризанти, най-младият от братята, реши да действа чрез него. Тото беше най-безскрупулният от фамилията, а може би и най-жестокият. Беше нисък и дебел, с руси коси и надупчено от шарка лице и въпреки че бе едва на двадесет и пет години, изглеждаше ужасно зле. Занимаваше се само с карти и жени, но сега, когато баща му беше изпратен в изгнание, навярно се бе почувствал достоен за по-отговорни и славни дела.
Лука прехвърли през ума си всички свои хора и накрая реши да вземе със себе си единствено Пиетро Кораца. Той бе участвал заедно с него в акцията на строежа и също имаше право на реванш. Извика го и го посвети в плана си, като му каза да го запази в пълна тайна, дори и от д’Амико.
Същия ден Пиетро Кораца направи посещение на една своя приятелка. Избра Ерина, тъй като тя достатъчно добре познаваше фамилията, и най-вече защото си нямаше приятел, с когото неминуемо би споделила направеното й предложение. Даде й двеста хиляди лири и й каза, че вечерта Лука ще доведе важни гости, които тя трябва да посрещне както подобава. Щяха да имат нужда от поне още две момичета, които тя трябваше да избере измежду най-добрите. Преди да си тръгне, скри автомата си под пружината на леглото, като й обясни, че имал работа в града и предпочитал да не се разхожда с това желязо. Обеща й, че по-късно ще мине да си го прибере.
— Не го пипай, защото може да изгърми в ръцете ти — предупреди я той — Ако стане така, че не се върна, ще го вземе Лука.
Още веднъж й повтори, че държи момичетата да бъдат внимателно подбрани, и си тръгна. С това изпълни мисията си. Останалото беше работа на Лука.
Вече се беше свечерило, когато Лука паркира автомобила си пред една сграда на тридесетина метра от казиното. Почука сигнала на вратата и човекът зад шпионката дълго време го оглежда, преди да му отвори. Явно не бе очаквал да види Лука тук в тези смутни времена. Набързо прехвърли през ума си имената на присъстващите и прецени, че появата му няма да предизвика безредици, тъй като реши, че в залата няма негови противници. Усмихна му се и го пусна да влезе. Лука му пъхна в ръката една банкнота от десет хиляди лири, но това не попречи на горилата да го опипа за оръжие. Такива бяха правилата в заведението и Лука нямаше за какво да му се сърди. Мина през залите, здрависа се набързо с клиентите и получи няколко потупвания по рамото, след което се отправи към масата с ролетката. Знаете, че само там ще намери човека, когото търсеше.