Останал сам, дон Анджелино уморено се отпусна върху възглавниците. Допуснал беше грешка, че беше наговорил тези неща на журналиста, но момчето едва ли бе разбрало думите му. Навярно го бе възприел като носталгичен старец, изпълнен с огорчения, каквито наистина не липсваха в душата му, но той едва сега започваше да ги открива. В деня на пристигането си бе помолил едно хлапе да му купи цигари, а то го бе погледнало възмутено и му бе отвърнало, че ако му се пуши, трябва сам да отиде и да си купи. След гази случка се бе почувствал още по-стар и непотребен. Тук той не бе способен да накара дори децата да го уважават, но дали и вкъщи не бяха започнали да се отнасят снизходително към него? Буца заседна на гърлото му. Предпочете да не мисли повече. Затвори очи и се прекръсти. Не се бе молил от много години насам. Сега, когато бе загубил двама синове, реши да започне отново.
Двадесет и пета глава
Лука загаси цигарата си в един камък и погледна Пиетро Корала, който бе подпрял глава върху цевта на автомата. Бяха се разположили между скалите в една падина, откъдето се виждаше като на длан поляната пред входа на кариерата, цялата покрита с бял прах, и вратата на бараката, недалече от нея.
— Кораца, жена ти не роди ли вече? — попита той на диалект.
Лицето на Кораца засия.
— Докторът каза, че ще роди всеки момент…
— А Лукино? — продължи той.
— Учи се добре. Ще бъде жалко, ако не продължи по-нагоре. Аз моите деца искам да ги изуча…
Лука протегна ръка и погали своя любимец по косите.
— Явно не приличат на баща си.
Кораца доволно се усмихна.
— Понякога ми задават едни такива въпроси, че не зная какво да им отговоря… Искат всичко да знаят… — продължи той, говорейки сякаш на себе си.
Няколко секунди останаха мълчаливи. Кораца извади цигара, огледа я и я сложи в устата си.
— Казваш, че идват, така ли? — попита той и я запали.
Лука кимна и едва сега забеляза цигарата на приятеля си. За първи път го виждаше наистина да запали.
— Ей, Кораца, нали пушенето беше вредно? — подвикна той и се опита да се усмихне иронично, ала устните му се разтегнаха в уморена гримаса.
Пиетро Кораца унило поклати глава, но после физиономията му се смени и той добави:
— Всъщност какво значение има вече всичко това?…
Пое дълбоко дима от цигарата си, след което внезапно сниши гласа си, приближи се до Лука и посочи надолу към поляната:
— Идват!
Лука също погледна пред себе си и веднага позна Гаспаре Ардицоне. Той вървеше зад Пиетро Николози, следван от един мъж, който бе паркирал автомобила вдясно от бараката, където не можеше да бъде забелязан от пътя за кариерата.
От мястото, където бяха, трудно можеха да ги улучат и Лука реши, че трябва да намерят начин да се приближат до къщата. Спогледаха се с Кораца и се запромъкваха надолу по склона към големите скали, които стърчаха точно срещу входа на кариерата. Сега бяха на около тридесет метра от вратата на бараката и пред тях започваше поляната, на която бе опасно да се появяват. Някой можеше да ги забележи през прозореца и освен че рискуваха живота си, щяха да се лишат и от предимството на изненадата.
— Ако не успеем да ги изкараме от къщата, те ще са в по-добра позиция и ние първи ще трябва да излезем от прикритието си — каза Пиетро Кораца.
Лука се приближи до него и макар че никой не можеше да го чуе, му прошепна:
— Тръгни натам и когато се приближиш до къщата, хвърли една граната в прозореца. Ще видиш, че веднага ще излязат, за да не изгинат като плъхове. Аз ще ги чакам тук. Нито един не бива да се спаси.
Кораца кимна, взе сака през рамо и изчезна между скалите. Минаха няколко безкрайни минути. Лука сложи един пълнител под колана си и продължи да чака. Няколко секунди по-късно се разнесе силна експлозия и веднага след това се чу автоматичен откос. Някой отвътре отвръщаше на огъня. Очите му не се откъсваха от вратата. Внезапно я видя да се отваря и Гаспаре Ардицоне изскочи навън. За миг се огледа наоколо, насочил автомата си напред, докато отвътре продължаваха да стрелят, след което побягна към колата. Настъпил бе моментът, който Лука очакваше от толкова време. Скочи на крака, хукна през поляната и извика: