Гуинивър се обърна и се запъти бавно към къщата, към покоите си. Изражението й беше решително, очите й святкаха. Щеше да поведе битката с всички средства, които имаше на разположение. Човекът, дошъл да я разследва, със сигурност щеше да намери някакви привидни доказателства за извършено престъпление и да я обяви виновна в убийството на съпруга й. Това означаваше, че й предстоеше съдебен процес. Съдиите щяха да обявят подозренията за доказателства, да сплашат свидетелите, но тя познаваше закона по-добре от повечето адвокати. Беше в състояние да се защитава дори пред лордовете в Горната камара. Никой не разполагаше с доказателства, които биха могли да я поставят във връзка с предполагаемото убийство на съпруга й. Пък и как? Глезенът й се бе раздвижил от само себе си. В деня, когато Стивън Малори трябваше да умре, кракът й изведнъж заживя свой живот, но това знаеше само тя.
След като не разполагаше с физически сили, значи трябваше да вложи в борбата ума и знанията си.
Застанала с намръщено чело в средата на стаята, тя се вслушваше в граченето на гарваните, накацали по клоните на тополите край реката. Мислите й бяха заети с лорд Хю. С всичко онова, което бе открила под коравата му външност. Омразата и отвращението от мъжа, който от алчност повдигаше обвинения срещу друг човек, я подтикваха да приложи всички средства, с които разполагаше като жена.
Гуинивър се усмихна самодоволно, отвори гардероба си и извади италианската си одежда. Роклята беше от най-фино кехлибарено кадифе, богато избродирано. Четвъртитото деколте беше обшито със скъпоценни камъни, полата се отваряше, разкривайки фуста от черна коприна със златни нишки. Тя огледа внимателно роклята и кимна доволно. Напълно подходяща одежда за целите й.
— Божичко, момиченцето ми, каква бъркотия! — Тили влезе със забързани стъпки в стаята. — Тази рокля ли избра? Великолепна е. Но кои са гостите, та си решила да се явиш пред тях в целия си блясък?
— Идват от името на краля — отговори кратко Гуинивър и положи роклята върху леглото.
— От краля! — извика стреснато Тили. — Какво иска кралят от нас?
— И аз това се питам — промърмори сърдито младата жена. — Помогни ми да стегна корсажа, Тили. — Тя се обърна с гръб към бавачката си и се остави в сръчните й ръце.
Хю огледа внимателно просторните, удобни помещения в западното крило на къщата. Прозорците бяха отворени, откъм градината долиташе аромат на рози.
Робин се бе настанил на рамката на прозореца.
— Виждам прекрасна цветна градина с множество пъстри храсти, сър. Има също пауни, зайци и елени. Никога не бях виждал такава красота!
Хю застана зад сина си и сложи ръка на рамото му. Оттатък градината се виеше реката, виждаше се и пасище със стада овце. Всичко в Малори Хол беше подредено и се развиваше по най-добрия начин.
— Защо имаме претенции към земята на лейди Малори, сър? — Момчето вдигна глава към баща си. Очите му бяха в същото наситено синьо като на ХЮ. — След като грамотата за имота е у нея…
— Да, синко, грамотата е у нея, но без правни основания. Роджър Нийдхем не е имал право да завещава тази земя. Тя е принадлежала на първата му жена, която ни е далечна братовчедка. С помощта на правни трикове лейди Малори е убедила Нийдхем да й припише чужда земя. А той не е имал това право. Имотът е семейно притежание на първата му жена и той е бил длъжен да го върне официално след смъртта й.
Бащата направи няколко крачки в просторната стая.
— Земята, за която спорим, е особено богата на оловни находища. Разбирам, че лейди Малори не желае да се раздели с нея, след като години наред е прибирала печалбите от мините… Те ще бъдат в основата на твоето бъдещо богатство, Робин, и смея да твърдя, че ти ще станеш един наистина заможен млад мъж.
Робин скочи от рамката на прозореца.
— Смяташ ли, че ще си получим земята просто така?
Хю издаде кратък смях. Припомни си израза, който бе употребил пазителят на печата.
— След всичко, което знам за лейди Малори, битката ще бъде тежка. Но ние разполагаме с много възможности да одерем кожата на една котка. — Той отвори обкования с желязо дървен сандък, който слугите му бяха качили в стаята. — Е, какви празнични одежди ще изберем за рождения ден на лейди Пен?
— Тя е много красива — проговори тихо Робин. — Не намираш ли и ти?
— Кой? Пен? — Хю кимна и отново се обърна към съдържанието на сандъка. — Но не бих казал, че и майката е красива. Това не е дума, която й подхожда. Какво ще кажеш за синия жакет със сребърна наметка? Или предпочиташ жълто и червено?
— Искам синия. — Робин пое дрехите, подадени от баща му, и бързо свали практичния сив жакет, който носеше на път. — А ти какво ще облечеш?