Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения
1.
Утрото бе студено и влажно, над поляните се носеха тънки воали мъгла, когато голямата порта на манастира „Св. Мартин“ се отвори. Войниците, които дотогава бяха лагерували пред манастира, се надигнаха със сковани крайници. Две монахини изведоха на пътя конски впряг. В каручката, натоварена с кошници и ракли, седяха две млади жени, увити в тъмносини наметки.
Абатисата пристъпи към колата.
— Отново сте светска дама, Изабела. Дворцовият живот ви очаква.
Младата жена сведе глава и по раменете й се посипаха гъсти руси къдрици.
— Ще ми липсвате, майко Долороза. Вие и всички сестри, които споделяха живота ми зад тези стени. Бих искала да остана завинаги тук. Ала трябва да се подчиня на волята на баща си, както изисква дългът ми. Никога няма да ви забравя.
В пристъп на умиление абатисата стисна ръката на девойката.
— Бог да е с теб, детето ми — прошепна тя, — и да те пази от суровия живот и жестокостта на мъжете. — После се обърна и изчезна със сведена глава зад портата на манастира.
Войниците възседнаха конете си и се наредиха от двете страни на каручката. Капитанът пристъпи към младите дами и отдаде чест. Нареди на един от войниците да се качи на колата като кочияш. Двете жени се опитаха да се наместят удобно между кошниците и раклите.
Изабела се огледа. Очите й бяха пълни със страх.
— Колко голям е светът — проговори с треперещ глас тя и хвърли тъжен поглед към стария манастир, който бързо се смаляваше зад тях. Вкопчи се в ритлата на колата и продължи шепнешком: — Чувствам, че изгубих опорите си. В манастира всичко беше просто, подредено, семейно. А сега… Нямам представа какво ме очаква навън.
— Очаква ви радост, Изабела — отвърна другата млада жена, която изглеждаше няколко години по-възрастна от спътницата си. Огненочервените й къдрици бяха стегнати с няколко панделки в дебела плитка. Носът й беше обсипан с весели лунички, в кафявите очи святкаха златни точици като звездички. — Радост от завръщането. Баща ви с нетърпение очаква да ви прегърне. Това не е ли достатъчна причина?
— Минаха десет години, Матилда. Почти не помня баща си. Помня само внушителен мъж с руса коса и дълга брада, която обичах да дърпам, когато бях дете. Седях на коленете му и той ми разказваше за зли дракони и смели герои. — Този спомен я накара да се усмихне. — Помня и бавачката си — тя ме утешаваше, когато нощем се страхувах от зли духове или си ожулвах коляното на камъните в градината. Замъкът беше голям, направо огромен, по стените изрисуван със златни лица.
— Не бяха златни лица — възрази Матилда. — Бяха светци с ореоли. На всяка част от ламперията в празничната зала беше изрисувано лице на светец.
Изабела погледна Матилда и се намръщи замислено. Всъщност тя нямаше право да противоречи на господарката си. Матилда беше дъщеря на един от рицарите на княза и още като малко дете я бяха определили за камериерка и спътница на самотната Изабела. Беше три години по-голяма от принцесата, имаше ведър характер и достатъчно разум, за да се грижи за нея. През годините Матилда бе станала повече приятелка, отколкото прислужница на княжеската дъщеря, която растеше сама в големия замък на баща си. Нямаше братя и сестри, майката бе починала скоро след раждането й. Князът беше зает да укрепва властта си, сражаваше се със съседните князе, които харесваха малкото княжество и със или без съгласието на императора протягаха алчни ръце към него.
За голямо съжаление на княз Карл Август, който силно желаеше синове и наследници, Изабела живееше затворено в замъка, познаваше само рицарите на баща си, слугите и ратаите. Беше изключена от повечето празненства, помнеше само смътно един многоцветен турнир, на който присъстваха много рицари с пъстри знамена, великолепни коне, блестящи ризници и дълги копия.
Щом Изабела навърши шест години, княз Карл Август я изпрати в далечен манастир, където да я възпитат строго и последователно в християнската вяра. Основната му цел беше да я отдалечи от общуването с мъже и с хората от нисшето съсловие, които не бяха подходяща компания за бъдещата владетелка на земите му. Още по онова време беше ясно, че един ден Изабела ще стане господарка на княжеството. Естествено тя щеше да се омъжи за някой знатен рицар, който след смъртта на княза да продължи наследството му и двамата да управляват заедно. Това беше най-трудната задача на княза — да намери най-добрия съпруг за дъщеря си.
Тогава деветгодишната Матилда придружи Изабела в манастира, където двете бяха подслонени и заобиколени с грижи в съответствие с общественото си положение и много скоро станаха част от манастирското всекидневие. През изминалите десет години, прекарани в аскетичната обител, съсловните различия лека-полека изчезнаха и двете момичета отдавна се чувстваха като сестри.