— Матилда, претърси колата, дано намериш някъде игла и конец, за да зашия раната, и няколко парчета плат, за да я превържа. Донеси и вода да го измия. — Тя помогна на ранения да седне под близкото дърво.
— Вие сте ангел, Ваше височество — пошепна с угасващ глас войникът. — Всеки друг на ваше място щеше да ме остави да умра.
— Не бива да говорите — укори го меко Изабела. — Щадете силите си.
— Конете — изохка войникът. — Трябва да потърсите конете. Без коне няма да оцелеем.
Изабела се огледа.
— Конете ли? Онези взеха конете ни! — Едва сега истината се стовари върху нея с цялата си тежест. Ако не намереха коне, бяха изгубени. Но не можеше да се надява на чудо. Разбойниците не бяха намерили в колата им нищо ценно. Най-ценната плячка бяха конете!
Най-сетне Матилда се върна. Донесе само стомничка с вода.
— Взели са всичко — обясни извинително тя, — даже кошничката с конците и иглите.
— Зверове! — В гърдите на Изабела лумна гняв. Ала когато погледна бедния войник, който смело понасяше болките, се успокои. Решително вдигна полата си, свали фустата и я накъса на дълги ивици.
— Какво правите, Ваше височество? — извика ужасено Матилда.
— Съветвам те веднага да последваш примера ми — изсъска злобно Изабела. — Войникът има нужда от превръзки, фустите ни ще послужат по-добре върху раните му, отколкото върху нашите тела.
С въздишка и укорителен поглед Матилда разкъса фустата си и Изабела успя да превърже раната на рамото. След това поднесе стомничката към устните на войника. Той изпи жадно престоялата вода.
— Остани при него и внимавай да не загуби съзнание — заповяда Изабела на камериерката си. — Аз ще отида да потърся конете.
— Искате да ме оставите сама тук с него? — изписка уплашено Матилда и погледна страхливо войника.
— Точно така! Гарантирам ти, че нищо няма да ти направи. Трябва на всяка цена да намеря коне.
— Ами ако разбойниците се върнат?
— Няма да се върнат. Няма какво повече да вземат.
Изабела стана и тръгна по пътя. Треперещата Матилда остана при войника.
Мина много време. Когато почти беше повярвала, че приятелката й няма да се върне, Матилда чу конски тропот. Скочи, обзета от паника, и се скри зад едно дърво. Съдбата на войника изобщо не я интересуваше.
Възседнала едър впрегатен кон, Изабела се показа от завоя. Спря пред войника и на лицето й се изписа учудване.
— Къде е Матилда?
— Ето ме — отговори с треперещ глас девойката иззад дървото.
— Божичко, Матилда! Нали ти казах да останеш при него!
— Помислих, че разбойниците се връщат — обясни жално момичето.
Изабела скочи от коня.
— Само него можах да намеря — обясни потиснато тя. — Беше затънал до корема в блатото и сигурно щеше да се удави. Другите вероятно са при разбойниците.
Войникът с мъка вдигна ръка.
— Трябва да стигнете до хана — пошепна безсилно той. — На около седем мили оттук има крайпътен хан. Там ще намерите помощ.
Изабела го погледна със съмнение.
— Седем мили? Ами вие? Не мога да ви изоставя.
— Оставете ме тук. Спасете живота си. Аз съм само един прост войник.
Изабела решително поклати глава.
— Не! Няма да ви оставя сам. Никога не бих си го простила. Вие сте смел войник. Рискувахте живота си заради мен, сега аз ще ви опазя жив.
— Какво говорите, Изабела? — извика почти сърдито Матилда. — Нима забравяте коя сте?
Изабела я изгледа подигравателно.
— Преди един час ме съветваше да забравя коя съм.
— Тогава беше друго. Става въпрос за живота ви, Ваше височество!
— Е, и? Нали се спасихме! И аз съм жива, и ти. Затова ще тръгнем тримата към онзи хан, където ще намерим помощ.
— И как си го представяте? — попита Матилда. — Имаме само един кон, а войникът няма да преживее дългото ходене.
— Точно така. Затова ще го качим на коня, а ние с теб ще вървим отстрана.
— О, не! — извика възмутено Матилда. — Няма да ходите пеша! Вие сте господарката, конят се полага на вас.
— Права си. Аз определям какво ще правим с коня. Заповядвам войникът да язди, а ние да вървим пеша. Ще се качите ли на коня, войнико, ако ви помогнем?
— Ще се опитам, господарке. Вие сте светица! — По измъченото му лице потекоха горещи сълзи и той посегна с треперещи ръце към ръката на Изабела.
Тя му се усмихна успокоително.
— По-добре се помолете на всички светци да ни помагат и да ни закрилят!
Странното шествие стигна късно вечерта до малкия крайпътен хан. Отдалече той приличаше на беден селски двор — къща с тръстиков покрив, обор и плевня.
Стопаните изскочиха тичешком от къщата, понесли панички със запалени фитили, и огледаха учудено тримата напълно изтощени пътници.