Най-страшното беше, че това прозрение бе дошло твърде късно. Никога нямаше да забрави грозния миг, когато горящите греди се срутиха над Мартин. Под тях бе погребана любовта й, целият й живот. Толкова изгубено време, докато се отбраняваше срещу помитащата сила на любовта, изправяше срещу нея гордостта и надменността си, обиждаше го и го нараняваше. При това той беше подвластен на същата дълбока сила, каквато изпитваше и тя, и вместо да й се поддадат, двамата се стремяха да я потиснат!
Сега й оставаше само безкрайната празнота — вътре в нея и около нея. Изабела изхълца отчаяно. Волята й за живот беше пречупена. Би дала всичко, ако можеше да падне мъртва на земята и да потъне в нищото. Копнееше за покой, за безкрайна тишина и дълбока забрава. Пръстите й се вкопчиха в каменната рамка на прозореца. Острата болка успокои развълнуваното й сърце. Дробовете й пареха, сякаш беше вдишала разяждащ дим. Прогони мисълта за Гундрам в най-далечния ъгъл на съзнанието си. Знаеше, че няма да застане с него пред олтара, това беше немислимо! По-скоро щеше да сложи край на живота си!
— Имате гостенка, принцесо — обади се стражът, който стоеше пред вратата й. Мина доста време, докато смисълът на думите проникне до съзнанието й.
Когато вратата се отвори, Изабела чу смаяните викове на момичетата и се извърна уморено. В следващия миг политна и едва не падна.
— Матилда! — Тя се взря невярващо в лицето на приятелката си, сякаш бе видяла призрак. В следващия миг двете се прегърнаха и захълцаха неудържимо. — Матилда, ти си жива! — изплака Изабела, отдалечи я от себе си и помилва лицето й, за да се увери, че не се беше излъгала.
— Да, жива съм — пошепна Матилда и отново се притисна към Изабела. — И не само аз — добави съвсем тихо тя.
Изабела престана да диша.
— Какво каза?
— Тихо, не викай! Всички сме тук! Рудолф, Якоб, Патрик и… Мартин!
Изабела изохка тихо и се свлече на килима.
— Помогнете ми, бързо! — извика Матилда и махна на момичетата. — Изабела припадна! — Всички заедно я отнесоха на леглото и я положиха внимателно върху завивката. Розамунда донесе студена вода и напръска бузите й. Изабела постепенно дойде на себе си и се огледа търсещо. Пламналият й поглед се впи в лицето на Матилда.
— Значи не е било сън, нито видение — пошушна тя.
Матилда поклати глава.
— Не, аз съм тук, при теб, от плът и кръв. — Тя й намигна окуражително и Изабела се надигна. Виктория побърза да пъхне няколко възглавници зад гърба й. Принцесата отпи глътка вино и жизнеността й бързо се възвърна. Погледът й спря върху корема на Матилда, който леко се издуваше под роклята от груб лен.
— Лъжа ли се или там расте един малък Рудолф? — попита Изабела и се усмихна за пръв път от много дни насам.
— Не, не се лъжеш. Това е плодът на нашата любов. Аз съм най-щастливата жена на земята!
Изабела кимна. Матилда сложи пръст на устните си и хвърли бърз поглед към момичетата. Изабела я разбра веднага.
— Оставете ни сами. Искаме да се помолим за щастливото избавление на Матилда — нареди тя.
Момичетата се оттеглиха послушно и Матилда седна на леглото до приятелката си.
— Навън гъмжи от хора — все гости, пристигнали за сватбата ти. Смесихме се с тях и никой не ни позна. Мъжете се крият, но аз не издържах. Трябваше да дойда при теб, да ти вдъхна кураж.
— Какво смятате да правите? Как е Мартин? Как оцеляхте при пожара? Със собствените си очи видях как Мартин бе погребан под горящите греди…
— По-спокойно, мила — усмихна се Матилда. — Мартин получи няколко много лоши рани, но това не го спря да дойде. Целта му е да принуди княза да го изслуша. Знае, че тук има много рицари, които ще се застъпят за него.
— Но това е лудост! — изохка Изабела. — Щом се покаже, войниците на баща ми ще го заловят и тогава…
Матилда поклати глава.
— Не и в църквата!
— В църквата? — повтори неразбиращо Изабела.
— Мартин ще открие лицето си в църквата, непосредствено преди венчавката. Това е осветена земя и никой няма право да го докосне.
— Каква смелост!
Матилда избухна в тих смях.
— Нима очакваш нещо друго от него?
— Не, разбира се. Той е дяволски дързък! — Изабела се облегна на възглавниците и въздъхна. — Господи, само да можех да го прегърна, да целуна устните му, да му кажа колко го обичам! Бях толкова зла с него, толкова надменна и ужасна! Ако знаеш колко пъти оттогава съжалих за поведението си! Но си мислех, че вече е твърде късно и ще се наложи да плащам за гордостта си.