Изабела неволно изпита възхищение от него — и страх. Гундрам беше силен мъж. В очите му пламтеше фанатизъм. За да постигне целта си, той бе готов да отстрани от пътя си всяко препятствие.
— Не извъртайте фактите, рицарю Гундрам — извика гневно Изабела.
Вълнението я караше да трепери.
По лицето на Гундрам пробяга усмивка, но тя не стигна до очите. Вдигна ръце в умолителен жест, с който призоваваше присъстващите рицари да извинят принцесата, която беше само една истерична жена и очевидно не беше способна да поеме управлението на княжеството.
— Факт е, че Мартин ви отвлече и затвори в своето разбойническо убежище, факт е, че имаше намерение да шантажира княза, за да си върне земите, факт е, че аз собственоръчно ви освободих от затвора. Срещу подобни интриги отговорът е само един — железен юмрук! — Той се обърна към рицарите от съвета, за да потърси съгласието им. Някои кимнаха, други го наблюдаваха мълчаливо, но с възхищение. Очевидно всички бяха впечатлени. Гундрам беше сигурен, че речта му ще произведе необходимия ефект.
Той се обърна към княза и му кимна дружелюбно и снизходително. Усмивката му трябваше да покаже, че тук думата имат мъжете и Изабела е длъжна да мълчи.
— Спомнете си княже — вие вече произнесохте присъда над Мартин и нямате никакви основания да я промените. И двамата знаем, че той вече няма право над ленното владение и сам опетни честта си. Неговите свидетели са видели същото, което видях аз. По принцип те потвърждават, че се е случило точно така. Само дето аз видях как Мартин удари императора с дебело дърво…
— Тогава вие сте единственият, който го е видял — обади се подигравателно Алберт от Майсен. — Или ударът е бил само плод на въображението ви — по-точно на желанието? Може би вече сте повярвали в лъжата си и я смятате за истина?
Усмивката на Гундрам замръзна. В очите му светна див пламък.
— Досега вярвах в справедливостта. Не ме превръщайте в свой враг! — При тази недвусмислена заплаха той имаше предвид както рицарите, така и княза.
Изабела нервно кършеше пръсти и се опитваше да потисне треперенето си. С право се опасяваше, че князът не е в състояние да се справи с трудното положение и допуска Гундрам да го сплаши. След кратко мълчание баща й се обърна към дясната страна на рицарската зала.
Там седяха двайсет рицари. Двадесет и първото място беше празно — там обикновено седеше Гундрам. В залата се възцари злокобно мълчание. Всички усещаха надвисналата опасност. Треперейки от напрежение, Изабела огледа един по един силните, горди мъже, които се надигнаха с тържествени, сериозни лица.
— Първо произнесете присъдата срещу Мартин — каза князът. — Отговорете: виновен ли е Мартин от Трейтнар за убийството на император Барбароса по време на кръстоносния поход в Светите земи, както го обвинява Гундрам от Оксензал.
Един по един мъжете правеха крачка напред и слагаха дясната си ръка върху дръжката на меча.
— Невинен! — Невинен! — Виновен! — Невинен! — Виновен! — Виновен!…
Десет рицари обявиха Мартин за виновен и десет — за невинен. Изабела пребледня и се разтрепери още по-силно. Как смееха да отричат фактите! Сигурно се бояха от Гундрам!
При обвинителна присъда князът щеше да заповяда да хвърлят Мартин в затвора и да го екзекутират!
— Тогава нека реши божията присъда! — извика отчаяно тя. Князът я погледна недоволно. — Моля ви, татко, ако, сте истински християнин, оставете бог да реши! Не се натоварвайте с тежък грях, като изпратите на смърт невинен човек!
В залата се разнесе тихо мърморене. Повечето одобряваха, някои се възпротивиха.
— Княже, вие сте господарят на тази страна! Не позволявайте на една жена да ви нарежда какво да решите!
— Тя не е обикновена жена — отговори обидено князът. — Тя е моя дъщеря. Един ден ще поеме наследството ми. Решението й е мъдро.
— Когато стане княгиня, няма да решава тя, а мъжът до нея — изкрещя Гундрам и вбесено скочи от мястото си. — Нима не се сражавах като лъв на турнира, нима не победих честно? Правото изисква да стана съпруг на Изабела и да вземам решения вместо нея!
— Наистина ли искате да вземате всички решения, които засягат княжеството ми? — попита князът и се облегна назад. — Аз съм още жив.
— Естествено, и се надявам да живеете още дълго!
— Чуйте, чуйте каква искреност! — провикна се язвително Мартин.
Преди Гундрам да е успял да отговори, князът се изправи. Поглади посивялата си брада и устреми поглед към лицето на Гундрам.