Мартин следеше движенията му с нарастващо учудване. Смаяно установи, че непознатият имаше извънредно красиво тяло. Беше едър и строен, всеки сантиметър от крайниците му потрепваше от яки мускули, над които беше опъната гладка мургава кожа. Черни косъмчета покриваха като копринен воал гърдите и корема. Мартин неволно помисли за гъвкавостта и елегантността на хищна котка. Даже фалосът му имаше необикновени размери и Мартин си каза, че сигурно е ощастливил много жени с него.
В това време непознатият се уви в широка бяла наметка с островърха качулка.
Мартин впи поглед в камата и недоверието му нарасна.
— Какво ще правите с това? — попита той.
— Няма да го разберете — отговори презрително Дьо Казевил.
— Защо мислите така? Камата ви е сарацинска изработка. Живели сте в Ориента!
Дьо Казевил клекна пред мангала и разпали малък огън.
— Наблюдателен сте — промърмори той, без да погледне Мартин. — Живях няколко години в Тир. Там изучих лечебните тайни на Изтока. — Ухили се и добави: — И не само това. Камата ми е от Дамаск. Това е най-добрата стомана в света.
— Лекар ли сте?
— Не само. Онова, което кръстоносците разбират под лекарско изкуство, е меко казано шарлатанство. Повечето от древните мъдрости са забравени или са омърсени.
— Да не би да говорите за знанията на древните друиди?
Дьо Казевил кимна. Изправи се и напълни медния съд с вода.
— Вие не вярвате в тях, защото сте християнин, нали?
— Не вярвам. Това е черна магия! — Мартин погледна упорито в усмихнатото лице на чужденеца.
— Въпреки това се съгласихте да ви излекувам?
Мартин кимна.
— Това е единственият ми шанс. Не ви вярвам, но се предавам в ръцете ви. Нямам друг избор.
— Това е разумно и честно. Затова ми се доверете и ме последвайте в моя свят. Ще излезете от него напълно здрав и с удвоени сили. Така ще имате реални шансове да спечелите срещу Гундрам.
— Кой гарантира, че няма да ми прережете гърлото с тази прекрасна кама?
Дьо Казевил се изсмя подигравателно.
— Никой не ви гарантира нищо. Но кажете, каква ми е ползата, ако ви убия?
— Не разбирам защо изобщо се намесихте. Никой не ви познава. Какъв интерес имате да спечеля Изабела за жена?
— Аз нямам интерес. Има една висша сила, която има интерес. Но сега не бива да пилеете силата на духа си в подобни безполезни разсъждения. Имате нужда от нея, за да оздравеете. Това ще ви струва много енергия. — Той стри сушени билки в една купичка и ги заля с гореща вода.
— Какво е това? — попита недоверчиво Мартин.
— Не питайте повече. Изпълнявайте, каквото ви казвам!
Мартин примирено сведе глава и пое подадената му купичка. Пикантната миризма го примами и той изпи горещия чай на малки глътки. По тялото му се разля топлина, обзе го приятна лекота, последвана от още по-приятна умора. Дьо Казевил го накара да изпие още една купичка и му забрани да легне.
— Първо изпийте това, важно е!
Мартин вече се люлееше застрашително, но се овладя и изсърба втората купичка чай, който този път имаше горчив вкус. Изведнъж потъна в топъл мрак и падна в обятията на Морфея.
Дьо Казевил го настани удобно и огледа внимателно раните му. Пронизаното рамо се беше възпалило и раната зееше застрашително. Цялото тяло беше покрито с мехури. Дланта, пронизана от стрела, гноеше, пръстите бяха подути.
Лицето на черния мъж бе съсредоточено, от очите му не се изплъзваше нито една подробност. След прегледа се зае да приготви билков мехлем. Това продължи много време и бе придружено от непрестанно мърморене на непознат език. Накрая Дьо Казевил сложи камата си във врящата смес. Последваха още няколко молитви, като от време на време добавяше дърва в огъня. След това извади камата от отварата и се наведе над Мартин.
Пред вратата отново се бяха събрали любопитни с надеждата да чуят някакви шумове, разговори или поне отделни думи. Ала останаха разочаровани. В стаята цареше пълна тишина.
Красивите ръце на Дьо Казевил, които с еднаква лекота убиваха и лекуваха, обичаха и наказваха, започнаха работа.
Мартин се видя да язди през обляна от слънце гора. Огромните стари дървета образуваха величествена зелена катедрала, през чийто покрив от листа слънцето изпращаше златните си лъчи. Разклонените аркади на короната оформяха просторни сводове, пронизани от духа на творението. От меката горска почва се издигаше пара. Тънки мъгли танцуваха пред копитата на коня, който препускаше безшумно и по земята не оставаха следи от подковите му. Сякаш през гората преминаваше видение. Мартин се опусна на седлото и насочи поглед нагоре, към зеления покрив от листа. Слънцето искреше и го заслепяваше и той присви очи. Видя как излитаха пъстри птици, чу гукането на белите гълъби. Някъде в далечината ромолеше поток. По широките пера на папратите блещукаха капки. Силна миризма на земя, мускус и гъби го удари в носа и той пое дълбоко въздух. Усети на езика си вкуса на непознати билки. Нещо навлажни устните му.