След малко насочи коня по-навътре в гората. Ромоленето на потока се засили, превърна се в шум от близък водопад. Мракът на гората го обгърна.
Изведнъж пред него се появи планина от тъмен камък. По гладката повърхност се стичаше вода и й придаваше копринен блясък. В подножието на планината се виждаше отвор на пещера. Мартин скочи от седлото и тласкан от неведома сила, пристъпи в каменното й сърце. Не усети страх, сякаш знаеше какво го очаква във вътрешността. Отворът на пещерата се разшири в огромна зала с невъобразима форма, чиито граници се губеха пред несъвършените възприятия на сетивата.
В дълбоката сянка на огромното помещение Мартин забеляза тъмен силует, който постепенно се превърна в човешка фигура. Облечен изцяло в черна кожа и платно, към него пристъпваше чуждият магьосник. Тясното му лице беше сериозно, неподвижно, почти като маска. Само очите, черни като заобикалящия го камък, пламтяха като разгорени въглени. Той протегна ръце към Мартин и направи подканващ жест. Мартин също протегна ръце и улови пръстите на чужденеца. Тъпа болка мина през дланта му — точно през мястото, пронизано от коварната стрела. Магьосникът се усмихна и нежно прокара тънките си пръсти по раната. Мартин смаяно установи, че подутината и възпалението изчезнаха.
Тогава тайнственият непознат насочи вниманието си към черните дълбини на пещерата и с мека настойчивост го поведе натам. Лишен от собствена воля, Мартин го последва.
Двамата навлизаха все по-дълбоко в мрака. Внезапно пред очите му изникна бяла светлина, оформи се в кълбо, разшири се и зае цялото пространство. Мартин се огледа. Отново видя дървета, огромни, могъщи, потънали в достолепна тишина. Пътят им бе препречен от поток. Магьосникът го накара да влезе във водата и когато стигнаха в дълбокото, заплуваха по течението. Тялото му олекна и водната стихия го поде. Плискането и течението се усилиха, Мартин протегна ръце с надежда за помощ, но бушуващата вода се затвори над главата му. Макар да се намираше посред буйния водопад, той дишаше съвсем свободно. Нечия силна ръка го държеше и го водеше.
Усети върху тялото си ръце, които го докосваха, мачкаха и разтриваха и вливаха сила в крайниците му. Чу тихата си въздишка, чу се да моли за още докосвания. Всичко в него се стремеше към тези две ръце, които му даряваха това прекрасно изживяване. Скоро обаче милващите и разтриващи ръце се разтекоха като вода, по кожата му се посипаха кристални капки и изчезнаха.
Мартин видя пред себе си остров с дървета, по които висяха зрели ябълки. Под дърветата седеше светла фигура с дълга руса коса. Когато се обърна, той позна лицето на Изабела. Тя се усмихна и му протегна ръка с блестяща червена ябълка. Сетивата му бяха изострени и той усети съвсем ясно нежния аромат на плода. Пое дълбоко въздух и напълни дробовете си с миризмата. В крайниците му се вляха нови сили.
— Изабела — пошепна той, но гласът не му се подчиняваше. Протегна ръце с копнеж да я прегърне, но тя го погледна тъжно с прекрасните си сини очи. Отново и отново водните пръски замъгляваха погледа му към любимата. А после очите й потъмняха, по лицето й паднаха сенки, светлата й кожа стана кафява — това вече не беше лицето на Изабела, а образът на магьосника. Очите му се впиха в очите на Мартин, чиято воля се оттече с водата, тласната надалеч от чуждата сила на духа на непознатия мъж в черно.
Прикован от стоманената му воля, Мартин се предаде във властта му. Магьосникът го преведе през друг свят, който усещаше съвсем реално със сетивата си и който въпреки това съществуваше само в представата му. Мъжът в черно отново улови ръката му и закрачи напред, като внимателно следеше да не се загубят.
Изминаха дълъг път. Вместо да отслабва, тялото на Мартин събираше сили, вените му се напълниха със свежа кръв. Ставаше му все по-леко да следва чужденеца. Пронизващият, настойчив поглед беше като светлина, която му показваше пътя.
В края на пътя Мартин се отпусна в меко, приятно топло легло, което го обгърна и му създаде усещане за нежност и уют.
Мартин се събуди от дълбок сън. Мина доста време, докато сетивата му се съсредоточиха и съзнанието му започна да работи. Видя се да лежи в голата стая, увит в бяло платно. Погледът му падна върху мъжа, който го бе придружавал в сънищата му. За миг се разтрепери. Мъжът в черно не беше сън, той беше реалност. Коленичил до него на пода, той бе облякъл отново черните си одежди. Наметката му беше разстлана около него — очевидно беше спал на нея. Когато Мартин се събуди, чужденецът се надигна. Острите му очи огледаха рицаря, както хищна птица гледа жертвата си. След малко в глъбините им светнаха доволни пламъчета. Сега Мартин забеляза на лицето му лека умора. Чужденецът му кимна да се изправи.