— За бога, кои сте вие? — попита гостилничарят.
Изабела не посмя да каже, че е дъщерята на княза. И без това нямаше да й повярват. Освен това беше изнервена до крайност от постоянното хленчене на Матилда, задето обувките й са се прокъсали и има огромни мехури на краката. И нейните крака не изглеждаха по-добре. Не си беше представяла, че седем мили са толкова дълго разстояние. Даже конят лъхтеше тежко, а войникът едва се държеше на гърба му.
— Отиваме в замъка на княза — съобщи кратко тя. — На около седем мили оттук бяхме нападнати от разбойници. Всички войници от ескорта бяха убити, остана само един, и то тежко ранен. Имаме нужда от подслон и храна. Освен това някой трябва веднага да отиде в замъка на моя… на княза и да доведе помощ.
Гостилничарят продължаваше да ги оглежда недоверчиво. Пътниците бяха целите в кал, останали съвсем без сили. Ами ако бяха бегълци от закона?
— Може да е капан — пошепна страхливо гостилничарката. — Или да са крадци!
— Възможно е. Но не ми се вярва. Не виждаш ли в какво състояние са? Не могат да изчезнат незабелязано.
— Имате ли пари? — попита високо гостилничарката.
Изабела се намръщи още повече.
— Нали ви казах, че ни нападнаха и ограбиха. Нямаме нищо. Но ви обещавам, че ще ви възнаградя богато, ако ни помогнете.
— Влезте, какво да ви правя — покани ги гостилничарката. — Герда, донеси вода и нещо за ядене! Михаел, ти отведи коня в обора и се погрижи за него!
Изабела и Матилда подкрепиха войника, който едвам слезе от коня, и го отведоха в къщата. Стенейки, той се отпусна на една пейка.
— Трябва да се погрижим за раните му — каза Изабела.
Гостилничарката донесе леген с вода и няколко кърпи.
— Света Богородичке! — извика стреснато тя, като видя двете рани. — Значи наистина са ви нападнали!
— Повярвахте ли ми най-после? — попита сърдито Изабела. — Бедничкият не може да язди. Имате ли ратай, който би могъл да отиде в замъка на княза?
Гостилничарят, който стоеше мълчаливо до жена си, поклати глава.
— Само слугинята Герда.
— А кой е момъкът, който отведе коня? — попита Изабела.
— Това е синът ни — обясни гостилничарят. Много скоро в гостилницата влезе Михаел и Изабела се изненада колко симпатично беше простото селско момче. Вероятно беше около шестнадесетгодишно, с разкошни тъмни къдрици и живи очи, които любопитно и без стеснение оглеждаха странните гости.
— Михаел, ще те възнаградя богато и пребогато, ако отидеш в замъка на княза, за да доведеш помощ. Ще тръгнеш ли?
Гостилничарят застана между тях.
— Няма смисъл да тръгва през нощта. Ще потърпите до утре. Освен това може да попадне в ръцете на разбойниците.
Изабела недоволно поклати глава, но гостилничарката подкрепи мъжа си.
— Елате да се подкрепите — покани ги тя. — После ще се наспите хубаво. Михаел ще тръгне на разсъмване и ще доведе помощ. Сега наистина няма смисъл.
Изабела се примири. Кимна и посочи войника, който се беше проснал на пейката.
— Можем ли да го оставим тук?
— Ами да! За вас Герда ще приготви стаичката на тавана. А сега хапнете, подкрепете се!
Преди да започне да се храни, Изабела скръсти ръце за молитва и благодари на Божията майка, на свети Мартин и на всички друга светци за благополучното пристигане в хана.
После ги помоли за помощ и подкрепа за бедния войник. Нахрани го и наля в устата му няколко глътки вино, за да си възвърне силите.
Матилда я наблюдаваше неодобрително, но не се обади. При всеки друг случай не би се въздържала да се развика, но сега беше твърде изтощена, за да защити съсловните правила, които Изабела беше длъжна да спазва.
След вечерята Герда отведе двете млади дами в таванската стая. Герда беше свежо, пълничко селско момиче с розови бузки, пищна гръд и широки хълбоци. Дебелото й дупе се люлееше пред очите на Изабела, докато се изкачваше по стълбичката към таванските стаи.
Влязоха в проста стая с два сламеника на пода и две одеяла. Това не ги смути, тъй като единственото им желание беше да си легнат, да отпуснат напрегнатите си крайници и да забравят страшните събития в прегръдките на съня.
Герда им остави паничка с масло и фитил, за да се оправят в тъмнината.
Без да се събличат, двете момичета се отпуснаха със стон на сламениците. В този момент неудобната постеля им се стори мека като облак, който ги пое милостиво и облекчи болката в изнурените им тела. Не посмяха да се съблекат, защото бяха сигурни, че дъските са пълни с дървеници, които само чакат да се нахвърлят върху крехката им плът и да изсмучат кръвта им като вампири.