Внимателно, почти страхливо рицарят отметна белия чаршаф. Погледна се и не можа да познае тялото си. Всички рани от изгарянията бяха изчезнали, само нежнорозови петънца като намокрени от дъжд розови листенца напомняха, че по тези места е имало рани. Бързо вдигна ръка — на дланта нямаше нищо освен едва видимо зачервяване със светъл ръб. На мястото, където мечът на Гундрам бе пронизал рамото му, се виждаше само тънка ивица, не по-дебела от памучен конец.
Мартин потърси погледа на чужденеца. Дьо Казевил седна до него и на тясното му лице се появи обичайната подигравателна усмивка. Очевидно се наслаждаваше на безграничното учудване на пациента си.
— Как… как го направихте? — Най-сетне Мартин си възвърна дар слово.
Дьо Казевил не избегна погледа му.
— С магия — отвърна той, но лицето му бързо стана отново сериозно. — Вие бяхте с мен оттатък, в другия свят. Видяхте моя свят, минахте през него и поехте в себе си силата на старите богове. Все едно дали вярвате в своя бог или не, вие ме последвахте. Е, как ви хареса там?
— Беше… величествено! — Мартин поклати глава и повторно огледа новото си тяло. — Колко време прекарахме… оттатък?
— Седем дни.
— Седем дни? Без да се храним, без да… това е невъзможно!
Магьосникът се засмя и показа два реда блестящи бели зъби.
— В другия свят няма нищо невъзможно — обясни просто той. — Освен това вие ядохте ябълки. Пихте вода и се окъпахте в извора на силата, който ви понесе по течението си.
— А вие бяхте през цялото време с мен — допълни Мартин.
Дьо Казевил кимна.
— Да, бях с вас, защото аз имам дарбата да се движа между световете. Другият свят е прекрасен, чист, пълен със светлина и сила. Човек усеща близостта на бога.
В погледа на Мартин се появи несигурност.
— Бях несправедлив към вас — изрече тихо той. — Вие постигнахте нещо, което никой друг не е в състояние да направи. Вие сте голям магьосник, макар да се молите на други богове, не на моя. Но това не е решаващото. Важно е какво направихте. Аз съм ви дълбоко задължен и благодарен и не знам как да изразя признателността си.
За първи път Дьо Казевил сведе поглед и гласът му прозвуча отбранително:
— Не искам благодарността ви. Онова, което направих, не беше за вас, а за една по-висша сила. И вие, и всички други сте само дребни фигурки в играта на боговете. Понякога обаче с налага да се намесим в тази игра.
— Нима твърдите, че сте осуетили намеренията на боговете? — попита невярващо Мартин.
Дьо Казевил поклати глава.
— Не на боговете, а на хората! — Той се надигна и тихо въздъхна. Разпери ръце и в този жест имаше затрогваща безпомощност. — Повече не мога да направя за вас. Ще се биете сам. Но сега поне имате реален шанс срещу Гундрам. Тялото ви е здраво и силно. Духът ви е ясен и пречистен. Възползвайте се по най-добрия начин!
Той се обърна и закрачи към вратата. Мартин огледа възхитено изправения гръб, дългите стройни крака и късо подстриганите черни коси. Обзе го странно чувство и дъхът му спря. Почти завиждаше на този мъж, който притежаваше неземна сила и носеше както благословия, така и гибел в зависимост от посоката, в която се движеше силата.
— Почакайте малко! — помоли Мартин, когато Дьо Казевил посегна да вдигне тежкото резе. — Не мога да ви оставя да си отидете, без да ви изкажа благодарността си. Кажете ми какво желае сърцето ви и ще го изпълня.
Дьо Казевил го удостои със странен поглед и Мартин потрепери.
— На света няма нищо, което да желая.
— Съвсем нищо? — попита учудено Мартин.
— Съвсем нищо — потвърди мъжът в черно. — Когато ми потрябва нещо, си го вземам, когато ми омръзне, го захвърлям. Не ми трябва дори земята, по която ходя. Изиграйте ролята си в пиесата, макар да не проумявате смисъла й. Това е единственото, което можете да направите.
Мартин го погледна замислено.
— А разбиране? — попита тихо той.
Дьо Казевил поклати глава.
— Не вярвам, че ще разберете — отговори също така тихо той и с решително движение отвори вратата.